Да загладим косъма ...

Ани - призрачна приказка

2011-10-23T23:37:00.004+03:00

Днес се опитах да отворя блога и получих съобщение, че е изтрит. Нали се сещате, че аз не съм го изтривала!!! За мой ужас и профилът ми в Гугъл беше изтрит, без никакви обяснения, съобщения, известия... След дълга и протяжна проверка на самоличността ми и поне 10 000 потвърждения, накрая с Гугъл се разбрахме, че съм била жертва на хакерска атака, затова трябва да сложа нова парола, която да е поне 20 пъти по-защитена от старата. След което блогът пак се появи във виртуалното пространство, а аз получих ясен знак от съдбата да продължа започнатото. И така ... връщаме се почти година назад, към Анадолското пътешествие, за което така и не разказах до края.

Рано сутринта с Й. тръгваме от Карс към Ани - древната арменска столица, чиито руини са на 30тина километра. Дент се очертава да е нечовешки горещ и затова бързаме ... но колкото и да се стараем, преди 10 сутринта, пред крепостните стени на Ани слънцето вече е в пълният си блясък.

Влизаме през лъвската порта, пред нас се е ширнало изпържено поле, сред което стоят останките на древен град.

Първите исторически сведения за това място сочат за наличието на Зороастрийски храм на огъня (и още как, мисля си, в тоя пек има си хас на някой да му дойде на ума за друга природна сила), а за Ани се споменава в хроники от 5в сл.н.е. като за силна крепост, притежание на династията Камсаракан.

След завладяването на Армения от арабите през 7 в., страната била разпокъсана на множество дребни владения, които постепенно - към 9 в., успяли да извоюват независимостта си. Сред най-могъщите било кралството на Багратидите, които купили крепостта Ани и околните й имения от Камсараканите и през 971 г. преместили столицата си от Карс в Ани.

Ани се превърнал във важен търговски център - тук се кръстосвали маршрутите на керваните от византия, Персия, Сирия и Централна Азия.

р. Арпа Чая - от тук е минавал пътят на коприната

През 11 в. византийците получили владичество над Ани (посредством хитрост и лукавство, вземайки в плен владетеля му Гадик, който отишъл в Константинопол, за да подпише мирен договор). Като останали без крал, жителите на Ани се отстъпили на византийската блокада, а Гидик получил като компенсация и палат в Константинопол, и град Касареа (днешния Кайзери).

През втората половина на 11 в.турски отряди все по-често почнали да навлизат в Армения и във Византийската част на Анадола. Византийската империя все по-трудно се справяла с ударите им и така през 1064 г. голяма селджукска армия обсадила Ани, който се предал след 25 дни и за пореден път сменил владетеля си.

Скоро след това - през 1072 г, турците продали града на кюрдската династия Шададид, които успяли горе-долу да го опазят свой (с малки загуби отвреме-навреме от грузинците), чак до края на 12 в. Но през 1200 г. грузинската кралица Тамара окончателно завладяла Ани и го подарила на фамилията Маргардзели. Под тяхното управление градът почти възтановил стария си блясък. От тогава датират част от църквите, както и кулите на крепостните стени. Въпреки набезите на Монголите, това продължило до 1330 г., когато Ани отново сменил владетеля си - турската династия Кара Койюнлу.

Към края на 14 в. Ани загубил значението си на търговски център - търговските пътища се изместили на юг, населението почнало да го напуска ... Краят на градът дошъл или с преместването на столицата в Йереван, или след голямото земетресение от 1319 г. Кое от двете е по-вярно, все още е спорен въпрос за турските и арменските историци, по който аз нямам желание да вземам страна. Така или иначе, цъфтящият град с десетки църкви, бавно и сигурно се превърнал в руини.

Днес Ани е град на призраци. Град, който е можел да остарее като катедрала, но човешката алчност му е попречила.

Историята на Ани ме омагьоса с пиковете и спадовете си. Днес са останали скелетите на църквите и дворците. Но все пак градът остава завладяващ, само че не с величието, а с тъгата, която буди.

Всички снимки: ТУК

Kirche am Steinhof или Лимонената църква

2011-09-07T23:16:00.007+03:00

Преди няколко дни открих църквата, в която искам да се омъжа.

След почти 20 години заедно, знам, че Й. ще ме попита дали не съм полудяла. И ако е прав, проблемите са никакви, защото църквата е в психиатрична клиника. Така че - от церемонията може направо да ме настанят. Или направо да ме настанят без много церемонии.

При това ходене във Виена се запалих да обикалям сградите, проектирани от Ото Вагнер. Църквата Аm Steinhof (или "Свети Леополд") е една от тях и се нарежда между най-добрите образци на Art Nouveau в църковната архитектура. Докато ровех из нета за подробности, ми стана интересно как архитектът е успял да съчетае изискванията, наложени от особеностите на болничното заведение, с религиозните норми - така например в срадата почти не се срещат остри ръбове, изповедалните са много по-открити от обичайно, има два отделни входа - за мъже и за жени, помещение за "бърза помощ", тоалетни и т.н. В оригиналния си вид църквата дори е предвиждала пейки с разлина ширина, според състоянието и нуждите на пациентите.

Църквата не е в централната част на Виена, пътува се с метро и автобус, а и като капак, е отворена за посещение само за час в събота и за още малко в неделния следобед.

Ако знаете немски, в събота има организирани турове из цялата болница - аз не зная и две думи, така че поех направо по една стръмна чакълеста алея към църквата.

Знаете как понякога някоя малка подробност променят нешата и ги правят по-близки до теб, по-познати или по-симпатични. За мен това бяха два обикновени детайла - току-що приключилата сватбена церемония ...

... и започващата репетиция на един хор въре в църквата - явно големи зевзеци, защото през цялото време се майтапеха с диригента. На видеото в края на снимката, освен детайли от сградата, може да видите и тях, както и да чуете едно от изпълненията.

Едно от забележителните неща в църквата, са витражите на прозорците, проектирани и изпълнени от един от основателите на Виенския сецесион - Коломан Мозер. И като се има предвид, че ориентацията на сградата е (нетипичното) север - юг, през тези прозорци влиза максимално количество светлина през целия ден:

Дело на Мозер са и мозайките:

Олтарът на църквата, обаче, не бил поверен пак на него, заради сериозните възражения по повод отказът му от изповядване на католицизма. Вместо това проектът бил възложен на Карл Едерер, който го изпълнил в стил, близък до този на Коло Мозер. Резултатът бил съдебен спор между двамата, по обвинение за плагиатство.

Този детайл от олтара е особено красив:

Доста малки подробности в църквата са дело на самия архитект - Ото Вагнер, и са подчинени на изискванията на средата. Неслучайно при проектирането, Вагнер се е консултирал и с редица лекари - специалисти, за да пригоди сградата максимално към нуждите на хората, които ще я посещават. Това е съд за вода за причастие:

И още няколко детайла от фасадата:

Куполът на църквата първоначално бил покрит с меден лист, но след реставрация, приключила през 2006 год., е положено фино златно покритие (общо 2 кг злато), така че в момента църквата блести отдалеч и напълно заслужено отговаря на прякора си "Lemonberge".

Ако искате да видите още нещо - ето един любителски запис (с телефона) - на част от репетицията. Виждат се и доста елементи от интериора на църквата.

Повече снимки - тук.

До църквата "Свети Леополд" се стига с автобус 48А (посока Baumgartner Höhe, спирка Otto-Wagner-Spital). Автобусът може да се хване от ринга, но се спестява оста време, ако се качите в крайната част от маршрута му, а до там стигнете с метрото. Удобна връзка е U6 - Thaliastraße, където между спирките на метрото и на автобуса има не повече от 30 метра.

Шарените дрехи на класиката

2011-09-03T01:56:00.005+03:00

Виена звучи като име на достолепна, величествена и малко скучна аристократка, накипрена с бароковите си дрешки дори и през делник. Това е усещането, което остава, докато обикаляш прилежно между Шонбрун, Белведере и Хофбург. Но ако човек реши да се запознае по-отблизо с нея, бързо ще открие и другото й лице - на кипра, която със замах се носи по ръба на кича, но не го минава, защото носи на майтап и не се взема насериозно. На разчорлена и с висящ подгъв чаровница с остър език и очи, които не забравяш.

Това е Виената на Хундертвасер.

А това е Дом Хундертвасер - жилищна кооперация, която няма два еднакви прозореца, а по покрива й растат дървета.

Сградата е характерна с кривите стени, асиметрията и декоративните керамични плочки, които са както по фасадата:

...така и по елементите от околмото пространство. Като - например, този съвсем традиционен на пръв поглед фонтан:

в който живее едно любопитно водно чудовище с очи от огледала. За да вижда по-добре туристите с фотоапаратите, картите и припряността да разгледат Виена за два дена.

Домът Хундертвасер е съвсем нормална жилищна сграда, като хиляди други в града. Затова вътре могат да влизат само живущите или техни гости. Туристите остават на улицата, или стигат най-много до задния двор:

Но като си говорим за гости ... къде ли не сме ходили, че една кооперация във Виена няма да посетим! Снимките от вътрешността на сградата са на сестра ми. Моля, заповядайте:

стълбище - отгоре

и отпред

... стълбище с украса

с криви стени

всъщност, на кривите стени вече учудва ли се някой?

абе, украса да има. Като е гарга, да е рошава!

Това е първа бърза среща с Виена. Далеч от аристократизма, шницела и младежите с театрални костюми, които продават билети за нещо си пред Свети Стефан.

И понеже шареното ме привлича, следва продължение - заводът за преработка на отпадъци, проектиран от Хундертвасер. Обещавам да е скоро.

Всички снимки от Дом Хундертвасер - тук

Бейолу, сърцето на Истанбул

2011-08-25T15:02:00.000+03:00

Любимият ми район в Истанбул. Харесва ми навалицата, уличните сергии с печени кестени и пълнени миди, продавачите на симид и ретро трамвая, с който можеш да се любуваш на 3те километра шарения, наречена Истиклял, а краката ти да да не станат на баници.

Има всичко за всички - лъскав мол с чудна тераска за кафе...

и малки магазинчета за какво ли не

Район със стил:

или много стилове:

Тук можеш да се усамотиш

Да се изгубиш

или да опиташ най-вкусните профитероли в цял Истанбул:

Но дали човек ще се посвети на шопинг, зяпане по витрините , ядене, пиене ... е, може и на крак на улицата, сигурно е, че доволен ще остане!

Женската джамия

2011-08-23T00:43:00.002+03:00

В Корана се казва, че светлината на Аллах ще падне над молещите се като дъжд. Затова и огромният полилей от плексиглас и метал на джамията Шакирин наподобява дъждовни капки, а през висулките се отразява светлина.

Джамията Шаакирин е открита през м. май 2009 г. и е единствената (засега), която е изградена от две жени - архитекти - Hüsrev Tayla и Zeynep Fadıllıoğlu. Женският усет си личи и от овалните форми на сградата, и от ефирността на интериора, и от малките детайли тук и там, като сушените цветя, вградени в стъпалата на мимбара, или пък поставените на елегантни стойки броеници, които са на разположение на вярващите ... Подът на джамията е покрит с мек килим, в който краката потъват. Но джамията се нарича "женска" не само заради това, че е дело на жени - сам по себе си, уникален факт. При проектирането й е търсен начин жените да могат да се молят в подобаващо комфортна среда. Затова е създаден и големият балкон, където се качват дамите, вместо да се нареждат отзад, в заградените с паравани отделения.

Дизайнерката на сградата - Зейнеп Фадилиолу, е известна архитектка, чието име се свързва с проекти на популярни ресторанти, хотели, клубове ... С дизайна на джамията Шакирин, тя успява да обедини с лекота традицията и съвремието, Изтока и Запада. В едно свое интервю, Фадилиолу обяснява, че в стремежа си да не засегне, дори и неволно, религиозните чувства на хората с по-консервативни разбирания, тя се е консултирала на всеки етап от работатата си с историци и теолози. Така например, калиграфията е била възложена на имам и дизайнерката очаквала да срещне в негово лице, в най-добрия случай, неодобрение. Вместо това усетила просто моментна изненада. "Оказа се, че аз имам предразсъдъци, като се страхувах от евентуални проблеми".

Иронията била в това, че дизайнерката се натъкнала на повече неразбиране от своите не-религиозни приятели, някои от които я обвинили, че е направила компромис със светските си разбирания, като се е заела с този проект.

Струва ми се, че в едно общество, което трудно помирява религията със светското, появата на произведения като тази сграда е оптимистичен знак. Дано тия знаци станат повече.

Джамията Шакирин се намира в Юскюдар, на входа на гробището Караджаахмет. Адресът е Şakirin Cami, Üsküdar, 34662 Hacımehmet, istanbul, 34662, Üsküdar, İstanbul, Türkiyе.

Всички снимки - тук.

Когато крушите не падат по-далече от дървото

2011-07-21T22:02:00.002+03:00

... от тях става най-ароматният сладкиш.

Летен мързелив следобед е. В жегата човек не може да прави нищо друго, освен да се излежава на сянка. И да слуша как по някоя и друга круша тупва от дървото отвреме навреме. А като се съберат повечко ...

Е, тогава този човек отива до съседката за пресни яйца, кара децата да извадят от долапа орехите и да изчистят две-три шепи и забърква ароматен крушов сладкиш.

Нужните продукти са:

4 яйца

1,5 ч.ч. захар

8 с.л. олио

1/2 ч.ч. орехи

1 ч.ч. настъргани круши

ванилия, малко канела

2 ч.ч. брашно

1 бакпулвер

Яйцата разбиваме добре със захарта. Прибавяме крушите и олиото, а след тях - ванилията и канелата. Накрая слагаме брашното с бакпулвера. Аз разбивам всичко на ръка, с домакинска тел, защото на село технологиите са на ниво "късен феодализъм" - няма нет, няма телевизия, няма и почти никакви кухненски джаджи. Имаме смок, но това е друга история.

Сместа се изсипва в намаслена (при нужда - и посипана с брашно) тавичка. Отгоре се наръсват начуканите на едро орехи. Пече се в предварително загрята умерена фурна.

Сладкишът може да се поръси с пудра захар, а може да се сервира и с топка ванилов сладолед.

След изяждането на сладкиша, човек пак ляга под крушата и слуша как от жегата падат плодовете. Туп, туп ...

Домашна лимонада

2011-07-18T14:45:00.000+03:00

По езическа традиция Горещниците са дните, в които не се работи нито на полето, нито в градината или в дома... Тази година те наистина се оказаха най-горещите дни на лятото и забраната си дойде съвсем на мястото. А какво може да прави човек в това жежко време, освен да търси прохлада из сенките и да пие много сокове.

През почивните дни направих от любимата у нас домашна лимонада. Най-добре би било да се ползват разни органични и био плодове, но като ги няма, и добре измити лимони от супермаркета стават.

За една доза са необходими:

1 лимон

1ч.ч. захар (или мед на вкус)

вода

Кората на лимона се настъргва на ситно ренде и се поставя в подходящ съд. Сокът на същия лимон се изцежда, а каквото е останало - се нарязва на малки кубчета. Всичко това се смесва със захар или с мед и се добавя 1 ч.ч. вода. Разбърква се добре и се оставя в хладилника за няколко часа. След това по-едрите парчета се вадят, а останалото се разрежда с вода. Сервира се с лед. Е, моята е без лед, защото ни отказа фризерът, ама това са подробности :)

Настърганата кора от лимона и парченцата от пулпата придават приятен вкус на лимонадата, но ако предпочитате - прецедете я през ситна цедка.

Бързо, лесно и все пак - по-полезно от готовите напитки!

Сок от бъз

2011-07-10T14:32:00.002+03:00

У нас сокът от бъз винаги се е правел от бабата на мъжа ми. Но тя се спомина преди време, а старите й рецепти си заминаха с нея. Затова, когато преди седмица се сдобих с една торба цвят от бъз и никаква идея как да го направя на сок, ползвах жокера "Обади се на приятел". В моя случай това най-често е Пепчо, която освен че е голяма майсторка, е и моя съгражданка и рецептите й са точно онези стари, изпитани неща, които търся. Само че този път Пепи беше заета да бере охлюви и рецептата ми даде по-добрата й половинка, както тя самата го нарича.

Така че това е автентичната рецепта на Стоев (копирана почти дословно):

30 прясно набрани цвята от бъз се заливат с 3 л. вода
Прибавят се 2 лимона, измити и нарязани на парченца - 1х1 см. без семките
Прибавят се 2 пак лимонтозу
Престоява 48 часа.
Прецежда се през тензух или 2 ката марля (аз ползвах гевгир и ситна цедка) и се прибавя захар - 2 части вода 1 захар. (при мен - 1,5 кг захар, но може и повече)

С дървена или пластмасова (не метална) бъркалка се бърка, докато се разтвори захарта напълно С това сиропът (бъзовият концентрат) е готов. Налива се в стъклени бутилки, затваря се и се съхранява на хладно. Може (но не изпробвано) да стои до 3 години.

Преди употреба концентратът се разрежда с вода на вкус и се сервира охладен.

Плодово-ледени близалки

2011-07-07T19:02:00.001+03:00

Идеята е наТomKat Studio, но там нещата ми се видяха много сложни - трябваше да меря грамове, да правя сиропи, да ги охлаждам ... затова "рационализирах" технологията и я сведох до два продукта и три стъпки (накарай мързеливия на работа...)

А именно:

1. Почистете от семките и кората 1/2 пъпеш "медена роса" и го нарежете на кубчета, които поставете в дълбока купа. Добавете 1/3 ч.ч. мед (или колкото ви е по вкуса). Пасирайте добре.

2. Разпределете получената смес в няколко малки пластмасови/картонени чашки за еднократна употреба. При мен се получиха 6 чашки.

3. Поставете ги във фризер. Засечете с таймер точно 30 мин. След изтичането им, поставете в средата на всяка чашка по една бъркалка за кафе. Става и с малки лъжички.

Изчакайте 6 часа, за да стегнат добре близалките и да станат готови за "употреба".

Внимателно скъсайте кофичката и ...

... и да знаете, че свършват много бързо.

Римски път ... с прекъсване в Боженци

2011-07-04T00:30:00.003+03:00

Уикенд без деца. Чудо голямо!

Обикаляли сме къде ли не, а искаме да е място, на което хем не сме били отдавна, хем не е далеко, за да не прекараме двата дни в шофиране. Затова избираме Боженци и се успокояваме, че все пак може да се вкара малко екшън, ако тръгнем по черния път през Мъглиж и Селце до Плачковци, вместо по "царския" през Шипка и Габрово.

Пътят след Мъглиж се държи прилично - асфалт, дупки, четвъртокласна пътна мрежа ... нищо, с което не сме свикнали. Минаваме транзит през Селце и продължаваме смело напред, но черният път все повече започва да придобива павиран вид, а отстрани се появава интересна растителност, като в Джурасик парк:

Правилно подредените камъни странно напомнят за римските пътища, които съм виждала, но за моя изненада за този тук няма нито една табела, обозначаваща го като такъв. Продължаваме напред и в протежение на 20тина километра, настилката определено напомня на известните ми старопланински римски пътища:

Пътят минава покрай х. Българка в местността Стружната. От там пеш само на няколко минути се намира природният феномен Виканата скала - (по изключение) обезопасена скална тераса, от която се открива невероятна гледка към Предбалкана и Дунавската равнина.

И едно важно указание за туристите:

Aкo поема за Атлантическия океан, със сигурност ще ми влезе в употреба.

Засега посоката обаче е друга - Боженци, и в крайна сметка по обед сме там, ние - гладни, а колата - поокаляна. Боженци ни посреща с плахо слънце, куп туристи и чаршия, от която можеш да си накупиш обичайния туристически кич. Хапваме в историческата механа на 350 години, където е вкусно и скъпо (порция боб - 4 и кусур) и тръгваме на разходка:

Една от най-големите туристически забележителности на Боженци е Римският път, свързващ го с Трявна - част от трасето към Нокополис ад Иструм. Има купища сърцераздирателни описания из нета за красотата на пътя и за себеотрицанието на местните при възстановяването му. Това е вярно. Пътят е красив. Изумителен. И напълно неподходящ за МПСта. Това стана ясно след като се набутахме в няколко дерета, заобиколихме около 13983489 паднали дървета и пускахме лебедката, за да се измъкнем от една дълбока кал. Така че, boys and girls, do not do this! Ако имате желание да вървите пеш около 2 ч/8 км - супер! Но ако искате да тествате новия си джип, добре си помислете, особено ако в момента вали. Ето за какво иде реч:

Но ако не газите кал из деретата, има вероятност да газите кал някъде по равното, без следа от път, камо ли римски. Или да объркате пътя и да се върнете обратно в Боженци:

Но пък гледките се уникални:

Изводи и обобщения за т.нар. Римски път Боженци - Трявна: следи от настилка няма, пътят е трансформиран в (еко) пътека и ако човек се нАда да види нещо римско, по-добре да се откаже.

Въпреки че доста се порових, не намерих нищо категорично за първото пътче, по което минахме - това от Мъглиж за Плачковци. Местните го определят като римски, още повече, че на него има следи от римска крепост - тази край Мъглиж, в момента почти напълно разрушена. Но дали е част от пътя Никополис ад Иструм - Аугуста Траяна, все пак не съм сигурна, не и докато не го потвърди някой с по-солидни исторически знания от моите. Срещнах и мнение, че става дума за част от пътя Нове - Константинопол ... така ли е, идея нямам. Но че е живописно и изумително, дори и в мъгла и дъжд - две мнения няма. Затова на връщане минахме пак от там и направих още малко снимки:

И една препоръка/молба: не тръгвайте с лека кола по описаните пътчета. Не искам да си натоварвам кармата с това, дето ще го кажете по мой адрес, като си поломите колицата из коловозите. Ако сте с 4х4 - приятно изкарване! И не забравяйте фотоапарата!

Рози и крем

2011-07-01T21:41:00.003+03:00

По-добре от шампанско и сълзи, а?

Тези дни беше рождения ден на една моя потенциална снаха. Нейната торта трябваше да е нежна, момичешка и ефирна като нея. И без марципан.

За празник посред лято трябваше да търся свеж и лек вкус, но на мен ми е трудно да избягам от шоколада - затова стигнах до компромисния шоколадов блат с не-шоколадов крем.

За блат използвах Шоколадов Crazy Cake на Янита, с малки изменения:

2 2/3 чаши брашно
2 чаши захар
6 с. л. какао
2 ч. л. бакпулвер (1 пакетче - 10 г)
2/3 чаша олио
ванилия
2 чаши вода

Всички продукти се разбъркват с вилица - миксер не е необходим и се изсипват в кръгла тавичка (моята е с диаметър 27 см, силиконова, затова не се налага да я намазнявам). Този сладкиш/блат е сочен, плътен и тежък и трудно би се извадил без произшествия от тавичката, затова настоятелно препоръчвам да се пече върху пекарска хартия.

Пече се в загрята на 180 градуса фурна.

След като се охлади, извадете внимателно блата и го разрежете на 2. Всяка половина внимателно покрийте с шоколадов сос, приготвен от:

1 чаша пудра захар
50 г масло
1/4 чаша прясно мляко
какао
Сосът се слага на котлона, докато се разтопи захарта и се използва горещ върху охладените блатове.

След това е време за приготвяне на първия крем:
250 г маскрапоне
1 чаша сладкарска сметана
2/3 ч.ч. пудра захар
1 желатин
малко прясно мляко

Сметаната се разбива добре с пудрата захар. Към нея се добавя разбитото в отделна купа маскрапоне. Желатинът се поставя да набъбне в прясното мляко, а след това се слага на водна баня, за да се разтвори добре. Оставя се леко да се охлади и внимателно, с бъркане, се добавя към разбитите сметана и маскрапоне.

Върху поднос за сервиране поставете първия блат, а около него - сладкарски ринг. Сипете готовия крем, заравнете го и сложете отгоре втория блат. Аз избрах да го обърна с глазираната страна надолу.

Поставете тортата в хладилник за няколко часа, за да стегне крема - най-добре, за цяла нощ.

След като кремът вече е готов, свалете сладкарският ринг и се пригответе да украсите тортата. Аз се спрях на сметаново-маслени рози, приготвени така:

Разбих 1 ч.ч. сметана

Добавих 250 г маскрапоне

и 1 опаковка (180 г) крема сирене

както и

1 ч.аша пудра захар, предварително разбита с 250 г масло

Идеята за украсата взех от тук, само дето моите рози се получиха доста по-стилизирани, да не кажа нескопосни. Самите рози се правят с шприц ( с накрайник Уилтъл 1М), като се почва от средата навън и се "завъртат" 2 кръга около средата.

Накрая тортата се охлажда отново, за да стегнат "розите".

Ето какво се получава накрая:

снимка: Катя Вебер

А това е дъщеря ми, недоволна от размера на парчето си. Но такъв е животът - освен рози и крем има и шампанско и сълзи.

Работилница за кексчета

2011-06-28T19:53:00.001+03:00

Този път кексчетата бяха за подарък за една прекрасна, нестандартна и обичана жена. Не от мен обичана, моля! Аз само ги опекох и украсих по молба на обща близка приятелка.

Идеята беше да повторя варианта на бебешки кексчета - моята дружка беше опитвала момичешката версия на представените вече тук кексчета за бебе Борис - кексчета за Ния, които скоро правих:

Само че липсата на маскрапоне в близките магазини наложи промяна в плана и кексчетата от сметаново-шоколадови се оказаха изцяло шоколадови. Което на мен ми допада много повече, но избягвам да го правя често, защото от толкова много какао децата обезумяват.

За самите кексчета ползвах изпитаната рецепта за шоколадови къпкейк-ове, а отгоре сложих лек, но с интензивен вкус шоколадов мус, за който ще са ви необходими:

500 мл сладкарска сметана

3 шоколада (300 г) - по избор млечен, натурален или комбинация от двата. Или бял, ако ви допада. Аз не съм му фен и никога не съм го ползвала.

Сметаната се разбива на пяна и към нея бавно се добавя разтопения шоколад. Разбърква се добре с миксер. Това количество е напълно достатъчно за украста на 24 кексчета, като дори остава доста материал за награда на майстор-сладкаря.

За декорация на кексчетата използвах готов шаблон - безплатен за некомерсиални цели, който изтеглих от тук. Шаблонът разпечатах на картон А4 и изрязах с "къдравата" ножица на децата. Кошничките оформих с мини-телбод, а кръгчетата закрепих на половинки от шишчета за скара с пистолет за силикон.

Поредността при украса на кексчетата е:

1. Оформих кошничките и поставих кексчетата в тях.

2. Шприцовах муса върху кексчетата с помощта на накрайник, подобен на Уилтъновия 1М - моят е от баба ми, която го ползваше за маслени сладки-шприц.

3. Поръсих разноцветни топченца.

4. Набучих отгоре "китката"

и воала! Ето какво се получи:

Рожденичката ги хареса.

Светът на Загорка

2011-06-19T21:55:00.005+03:00

Това не е богатият душевен живот на някоя старозагорска интелектуалка, а първият и засега единствен български бирен музей. За да го посетите, ще са ви нужни 6 лв и час и половина от времето ви - и няма да съжалявате, че сте се разделили и с двете.

Този е с доста по-скромен от големия си брат - Музея на Хайнекен в Амстердам, но пък за разлика от него предлага тур из действаща пивоварна. Като правя сравнение с другите музеи на разните напитки, в които съм била, а те не са никак малко - на Гинес в Дъблин, на уискито в Единбург, на Кока Кола в Атланта, разбира се - на Хайнекен, че дори и на виното в Плевен, си давам сметка, че този е по-малко мащабен, но пък си има своя чар, който идва и от славата на самата бира. Пък и екскурзоводките са много сладки :)

Преди самата обиколка получихме чифт предпазни очила и тапи за уши (които остават за спомен) и след съвсем истински инструктаж за безопасност, ни поведоха из напълно действащи цехове.

Снимането в завода не е разрешено и затова няма как да видите как се прави пивото, къде ферментира и как се пакетира. Ние също не видяхме съвсем всичко заради изискванията за безопасност. Но много ни заинтригува напълно автоматизираната линия за пълнене на кегове, кото се обслужва от два робота - Клаудия и Рамбо. Рамбо, естествено, вършел тежката работа да сваля пълните кегове, а Клаудия, като дама - да вдига празните. Но видяхме разни странни неща, като тези заготовки за бутилки и си взехме по едно като сувенир. Ставали за оцет и олио, ако отиваш на палатка:

Най-забавната част от тура те чака накрая - в дегустационната. Там всеки може сам да си налее жива нефилтрирана бира (дават по 2 на човек ако си над 18 + мезе):

... да види колекцията от разнообразни чаши за бира:

и изобщо - да се потопи в атмосферата на истински бар.

Накрая на човек не му се тръгва, но след хапване и пийване все пак е време за почивка от многото култура. На финала можеш да си направиш медалион за спомен:

Всеки посетител получава и подарък за спомен - няма да казвам какъв, за да не развалям изненадата, но е добра.

Накратко това е от мен за Светът на Загорка. Естествено, като кореняк старозагорка, бих могла да обясня повече и за богатата душевност на местните жени. Но какво значение има това, след като заралийките са известни най-вече с хубостта си. Наздраве!

Шоколадов сладкиш ... с майонеза

2011-06-14T18:50:00.002+03:00

Този кулинарен абсурд събра много почитатели из готварските форуми и след като в един от тях темата наскоро прехвърли стоте страници (за моя радост - повечето с положителни отзиви), реших, че вече е крайно време да сложа тази рецепта в блога. Който напоследък се отличава със странно разностилие и като някакъв тийнейджър се опитва да намери себе си - кулинарен ли ще е, за пътувания ли ... сигурно така и ще си остане. Все пак това е моят блог, за моите хобита, а тези две поне стават за пред хора :)

И така, за шоколадовия сладкиш ще са ви нужни:

1ч.ч. майонеза - 1 опаковка от 200 г.

1 ч.ч. вода

2 ч.ч. брашно

5 с.л. натурално какао

1 ч.ч. захар

2 ч.л. (1 п. от 10 г) бакпулвер

ванилия (по желание)

(рецептата за блата е адаптирана от Modern Retro Woman)

За глазурата - шоколад и масло в съотношение 2:1. Аз използвах 200 г. шоколадов кувертюр със 100 г. масло.

В купа разбъркайте сухите съставки и добавете към тях майонезата и водата. Не е нужно да ползвате миксер, разбъркват се много лесно и с вилица.

Изсипете в намаслена и посипана с брашно форма (аз ползвах силиконова кръгла форма диаметър 27 см., така че изсипах сместа директно в нея). Печете 25 мин в загрята на 180 г С фурна. Пробвайте с клечка, но имайте предвид, че сладкишът трябва да остане сочен.

Забележка - ако решите да правите малки кексчета, времето за печене се редуцира на 15 - 20 мин., а температурата - на 160г С.

За да приготвите глазурата, най-напред разтопете на водна баня или в МВ шоколада и след това добавете маслото. Разбъркайте добре, до получаването на гладка смес.

След изпичане, извадете сладкишът да изтине. Поставете в чиния за сервиране и покрийте с глазурата.

За украсата и оформлнието има много други възможности - вижте някои от тях, представени от други food blogger-и:

Роца - от Marmottes et chocolat

LaMartinia от LaMartinia

Мариета от Когато готвенето стане страст

Ивейн от Sweet with Ivane

Пепчо от Храна за мой'те канибали

... очевидно - Ники на Пепчо :)

И съвсем в духа на Оскарите да благодаря на всички кулинарки, които ми се довериха за тази доста необичайна рецепта:

От нищо - нещо: Сладолед

2011-06-06T19:47:00.002+03:00

Обичате ли сладолед?

Но сте на диета?

А и нямате машина за сладолед?

Нито излишно време?

Ако до тук отговорите са все "ДА", значи тази рецепта може и да ви заинтригува. Макар че "рецепта" ще е доста силно казано. Но нека продължим с въпросите.

Чували ли сте, че може да се приготви сладолед само от един продукт? Без мазнини? Без захар? НЕ? Значи е време да обясня моята последна идиотска находка от нета - прекрасен бананов сладолед, който може да се приготви за минути и не се иска нищо повече от блендер или пасатор. И фризер. Както и банани.

И така: вземете няколко добре узрели банана. Нарежете ги на кръгчета и ги поставете върху поднос/чиния или в купа. Поставете във физера за час - два, за да замръзнат.

Сложете замръзналите парчета банан в блендера (или ползвайте пасатора) и разбийте до гладка, кремообразна маса, с вкус и консистенция на мек сладолед. Много, много вкусен! Ако искате "сладоледът" да е стегнат - върнете във фризера. На мен повече ми харесва в мекия вариант, но на снимките е показан след повторното замразяване.

От тук насетне вариантите за сервиране и гарниране са много - според вкуса и предпочитанията на всеки: с добавен мед, канела, печени орехови ядки, с шоколадов топинг или с пресни плодове.

Този десерт е (относително) нискокалоричен и понеже не съдържа млечни продукти, е подходящ за хора с лактозна непоносимост, както и за диетуващи любители на сладкото.

Давам си сметка, че с тоя десерт съвсем ще си затвърдя репутацията на любител на сладкарските извращения (по думите на една дружка. Еми, права си!). Така е - след световно известните плодова торта (с мюсли) и шоколадов сладкиш (с майонеза), това е поредния леко странен, но - повярвайте ми - много сполучлив лек и бърз десерт, при това - нискокалоричен.

Кексчета за Борис

2011-05-29T22:54:00.004+03:00

Днес бебе Борис стана на 40 дни. По стара традиция на този ден всеки млад мъж трябва да понесе първото сериозно изпитание в живота си - да бъде въведен в женското общество, съставено от приятелките на майка му. Т.е. от цял куп шумни, охкащи и ахкащи лелки, които искат да го мачкат и носят на ръце напред-назад из къщата. Но бебе Борис се оказа освен красив, и мъдър, и хитър (като вълка Димитър), и си спести доста главоболия, като проспа цялата тая суетня.

Така че глутницата лели на бебе Борис се отдадоха на ядене на сладкиши, както повелява традицията. А моят принос за сладката трапеза бяха тези шоколадови кексчета с крем:

Ако решите да ги приготвите, ще са ви необходими:

2 ч.ч. брашно
2ч.ч. захар
1/2 ч.ч. натурално какао
1 1/2 ч.л. бакпулвер
1 1/2 ч.ч. прясно мляко
1/2 ч.ч. разтопено масло
2 ванилии
2 яйца

Преди да започнете със същинското приготвяне, пуснете фурната да загрява на 180*С.
Поставете всички продукти, с изключение на яйцата, в дълбока купа, и ги разбивайте с миксер в продължение на 2 минути. Добавете яйцата и бийте още 2 минути.

Във форма за мъфини поставете хартиени кошнички и изсипете в тях получената смес - достатъчна е за 24 кексчета, но ако искате кексчетата да станат по-високи (като тези на снимката), я разпределете в 18 формички.

Печете в предварително загрятата фурна за 15 - 20 минути или до степен, при която клечка за зъби остава суха, след като я забиете във вътрешността на кексчето.

След като кексчетата изстинат, се украсяват с този крем с маскрапоне:

1 опаковка (250 г) маскрапоне

1 ч.ч. сладкарска сметана

2/3 ч.ч. пудра захар

Сметаната се разбива добре с пудрата захар. Към нея се добавя разбитото в отделна купа маскрапоне. По желание се оцветява със сладкарски бои - в случая, в синьо.

Поводът за кексчетата беше по-специален, затова се налагаше и по-специална украса. Затова на картон разпечатах кошнички, а отгоре поставих красотички със същите мотиви. Безплатен шаблон за тези декорации може да свалите от тук: цък! Съжалявам, но това е "мъжката" версия. Някъде в нета имаше и момичешка ... (ха, намерих я!)

Бебе Борис не се впечатли никак от специалните кекчета, направени в негова чест. Но въпреки това аз съм сигурна, че животът му ще е сладък и шарен ... А ако запази способността си да не чува женската суетня, животът му ще е и много спокоен!

Из Кърджалийския край - Част 2- Каменната сватба

2011-05-22T20:30:00.001+03:00

По данните от интернет и от книжлето на Божидар Димитров, което ползвах като пътеводител, тя се намира край с. Зимзелен. Големият въпрос беше - къде е самото село. Трябваше да е съвсем близо до Кърджали, но колкото и да се опитвахме да разпитваме местните, все попадахме на хора, които сякаш не разбираха и дума български. Накрая с малко късмет и малко помощ от джипиеса, който изведнъж се сети, че селото фигурира в паметта му, все пак хванахме вярната посока и само след 3 - 4 километра наистина стигнахме до импровизирания паркинг, от който пеш се стига до скалния комплекс.

Табели няма, маркировка - също. Местните - от Зимзелен, са много мили и усмихнати, но не успяват добре да се изразяват на български, затова се наложи да налучкаме пътя сами. Успяхме. Добре, че става дума за скално образувание, което се вижда отдалеч.

Самото село е много, много малко и изглежда напълно забравено от бога:

Пътеката към "Каменната сватба" е доста стръмна, затова - ако решите да ходите по този край, обуйте си удобни обувки. За щастие изкачването е не повече от 3 - 4 минути, а като стигнеш върха, пред теб се открива необикновена гледка:

Ето откъс от статия за този необикновен феномен:

"Много легенди е родило човешкото въображение за тези чудни скални творения, но най-романтичната от тях е свързана с една неизживяна любов, заради която тези пирамиди носят поетичното и много подходящо име “Вкаменената сватба” (Гелинкаяка).
…Млад момък залюбил стройна девойка от съседното село, но само сините очи го стрелкали зад яшмака, а истинската й хубост не познавал. Залинял той по нея и пратил баща си да я иска. По обичая, бащата я откупил с пълен тас жълтици. Вдигнала се весела сватба, думкали тъпани, пищяли зурни. Повели момата към Зимзелен. Отзад вървял щастливият жених, а отпред баща му водел нагиздената булка, качена на муле. Като минали рекичката, духнал вятър и за миг открил лицето на булката. Занемял свекърът пред хубостта й и нечисти мисли минали през главата му. Зафучал сърдито вятърът и тогава се случило страшното – вкаменил се свекърът, булката се вкаменила, както си била върху мулето, цялата сватба се вкаменила. Само момъкът останал – вцепенен от ужас и мъка. Заплакал той и се помолил на вятъра и наго камък датори. Вкаменил се и той, а пред него останоло да блести езерце от сълзи. Блести и до днес…

“Вкаменената сватба” е едно феерично природно творение, една истинска симфония в бяло и розово. Сватбеното шествие тъкмо е минало реката, стигнало е високия бряг и тук се е вкаменило. Цялата скална композиция от фантастични фигури, наистина прилича на безредна човешка тълпа, както е на всяка сватба. Тук има възрастни и деца, мъже и жени, бедни и богати и всички са облечени в бели и розови, стригащи до земята дрехи. Някои от сватбарите наблюдават отстрани, други са събрани вкупом и навярно … шушукат. Цветя и гъби, различни животни, стройни колони и обелиски подсилват празничното настроение. Някои от фигурите са наистина монументални – височината им е повече от 10 m. Лабиринт от тесни и дълбоки коридори с почти отвесни стени засилва приликата с Родопските села. Цялата неповторима панорама се украсява от зеления килим на тревата по заоблените части на релефа, от храстите и дърветата, поникнали като по чудо върху тази ронлива и безплодна скала.
Може би най-голямото богатство на “Вкаменената сватба” е, че тя е одухотворена и създава у зрителя празнично, ведро настроение; особено привечер, когато под златните лъчи на залязващото слънце червените тонове се сгъстяват, а странните силуети на скалните фигури хвърлят дълги сенки. Тогава очарованието е почти осезаемо. Човек може да стои тук дълго в този каменен свят."

Доста прашни и доста изморени приключихме с обиколката.

Отсега имаме планове за поне още едно пътуване в този район - знаете ли, че недалеч от Свиленград има мегалитен кромлех, подобен на Стоунхендж? Аз не знаех до вчера!

Пещерата "Ухловица"

2011-05-18T20:09:00.000+03:00

"Ухловица" или "улулица" е както име на нощна граблива птица от рода на совите, така и на красива пещера край Смолян. Ако сте в тоя края и имате половин свободен ден на разположение, непременно тръгнете в посока Смилян. След като разгледате посетителския център и си купите от световноизвестния смилянски боб, хванете пътя за с. Могилица. На 2 - 3 км. преди селото има малък паркинг, от който тръгва не много стръмен чакълест път:

Тук - там по пътя има пейки, дори беседка за почивка, но в края на маршрута ви очаква изненада - стръмни стъпала, които взимат дъха - буквално и преносно:

Полезно инфо:

* Маршрутът е подходящ за (вече ходещи) деца, има пейки за почивка. Обезопасено е изцяло. За изкачване с почивки и без много бързане, си отделете към 30 мин.

* Пещерата работи от 10 до 17 ч, но последната група влиза в 16 ч.

* Цена на билетите - 4 лв. за възрастни и 2 лв. за деца. Нашите деца на 6 и 8 г. бяха класифицирани като "малки" и не ги таксуваха. Баткото на 15 г. беше таксуван с детски билет.

* Има печат за 100те национални туристически обекти.

* Продължителността на обиколката е около 40 мин. Вътре има стълби, отново обезопасени с парапет, но част от пещерата е мокра и има минимална опасност от подхлъзване. Средната Т целогодишно е + 10 градуса С. Носете си топла дреха, дори и през лятото!

* Снимането с фотоапарат е разрешено и не се заплаща допълнително.

А ето и малко снимки:

Повечето образувания приличат на корали, но ето тук и един родопски момък с големи бицепси:

Колкото и изморително да е изкачването, разходката в пещерата си струва. А в края й се виждат седем езера, които напролет се пълнят вода и известния "Бял водопад".

Спускането надолу е леко и приятно - вижда му се края, виждат се запотените физиономии на изкачващите се, вижда се и фризерът със сладолед на барчето край паркинга!

Скалните църкви в Сакар - част 2 - с. Мaточина

2011-05-17T16:30:00.003+03:00

След църквата в Михалич, тази в Маточина не е толкова впечатляваща. За сметка на това е много по-трудна за откриване. До нея се стига по черен път, който е на няколкостотин метра, след като се влезе в селото, от дясната страна на асфалтовия път. Пътят върви през нивите и се разделя на две - трябва да се "хване" дясното разклонение, защото лявото води към селото. Табели или каквито и да е указателни знаци няма. До скалната църква се стига или пеш, или с много високопроходимо возило. Ако това може да е ориентир - търсете я в югозападна посока от селото.

Първото, което виждате, е това:

- трева до пояс и ръждива врата, която изглежда залостена. Оказва се само затворена, но до нея се стига трудно - никой не е разчистил наоколо. По тази причина не видяхме и изцяло закритите от буренаци каменни стъпала, които се намират вляво от входа и водят нагоре към платото. Направо влязохме вътре:

Скалната църква е била издялана в скалата на ръка и се предполага, че е от 10 век. Дължината й е 14,05 м., а засводения коридор е дълъг 4,20 м. и широк 3 м.

Във вътрешността на църквата няма (запазени) орнаменти, освен този скален графит, дело на "незнаен майстор" от 19 век:

Накратко - това е! Повече сведения за тази скална църква няма, а липсата на добра маркировка я прави неоткриваема. За наш късмет срещнахме овчар и получихме напътствия. Наслука на тези, които тръгнат нататък!

Скалните църкви в Сакар - част 1 - с. Михалич

2011-05-11T00:38:00.001+03:00

Бях чела за тях още преди години. И да си призная, най-сериозната причина да отлагам пътуването нататък, е страхът ми от змии. Местните хора говорят, че в района на скалната църква край с. Михалич живеят двойка пепелянки (от този романтичен елемент може да се предположи, че все пак е легенда), които посрещат на входа й навлеците, дошли с нечестиви намерения да търсят имане. От друга страна, или търсенето на имане е национален спорт, или пепелянките са станали много любопитни, защото в разказите на блогъри за тях се разказва от първа ръка.

Но очевидно натрупаната напоследък умора си каза думата, защото тръгвайки из Сакар, напълно бях забравила за тая опасност. За това пътуване тръгнахме с най-проходимото семейно возило, с което имаш усещането, че светът е твой. Или - ако още не е, е само въпрос на време да го тръшнеш в краката си. Какви змии, какви пет лева, мен такива дреболии не ме плашат!

Първата спирка по трасето беше скалната църква край с. Михалич. За нея ще прочетете една и съща статия (писана от археологът Ирко Петров, директор на музея в Хасково), интерпретирана къде по-точно, къде по-лежерно, от повечето източници в нета за скалната църква в Михалич. В общи линии най-отличителното за тази скална църква е фактът, че тя е единствената по нашите земи с триконхална форма. Не единствената въобще, защото триконхални са още доста църкви в страната - като "Свети спас" в с. Червен брег край Дупница, църквата в Пещерския манастир „Свети Николай Мирликийски”, Земенско, "Св. Нилола" край с. Вуково, Кюстендилско. Наред с тези - не чак толкова известни, освен за специалистите, храмове, се нарежда и църквата край с. Михалич, която е единствената скална триконхална църква. И за да не подхвърлям из киберпространството непознати думи - ето какво казва Уики по въпроса за конхите и конхалните структури:

Конха (на гръцки konché; лат. concha - мида) e полукръгла ниша, която в кръстокуполните (триконхални / trikonchos) византийски и романски църкви се намира на северната и южната стена на храма. Източната, третата много по-голяма конха в олтарното пространство се нарича апсида. Външно, конхите имат куполи и различни форми - полукръгла, тристранна, четиристранна, шестстранна и др.

И сега, след като отделихме от времето си, за да научим една нова дума, да се мятаме пак на колата и да потегляме. Посоката е позната - от Свиленград към с. Маточина (с крепостта Букелон и другата скална църква). Малко преди с. Сладун се вижда отбивката за с. Михалич, което е на километър наляво от пътя. А пък малко преди самото село има дискретна табела, лаконично заявяваща "Скална църква". Нататък води един хубав черен път, който след 200 м. свършва на една поляна. И толкова! Няма скална църква, но има овце. Тръгваме с колата да търсим следи от табели, пътеки, църкви, хора ... поляната е пребродена, следи - йок. Но пък намираме овчаря, който е под един храст, с изути галоши и разпасан колан. Човекът чинно се огащва, обува и ни повежда към цървата. В този момент и ние виждаме дискретната стрелчица, сочеща посоката:

"Нищо, нищо - казва чичото - Аз ще ви изпратя, че то тука ... малко змии се въдят, да не се стреснете!" Ей в този момент мен ме обзема отново атавистичният ужас, ама вече няма как да дам назад. Стигаме до входа на църквата.

Там вече се кипри една минималистична информационна табела, която те осведомява, че скалната църква е датирана към 10ти век (с два века по-стара от Ивановските скални манастири!!!) и вероятно е използвана от монаси и отшелници, последователи на различни ереси. Как ще го тълкуват историците това - не знам, но имайки предвид, че християнизацията като официална държавна политика е започнала едва век по-рано, май няма нищо странно, че е изобилствало от ереси. От друга страна, близостта с Византия уж е предпоставка за по-ранно разпространение на християнството ... Всъщност не съм никак наясно, дано някой ден ми се изясни и тази част от историята.

Надолу водят 14 стъпала. Правят впечатление и трите плитки полуцилиндрични ниши над входа, с които строителите на църквата са се постарали да наподобят прозорците над входовете на градените църкви.

С внимателни стъпки се отправяме към вътршността, защото никой не знае от къде те дебнат змиите! Днес ги няма. Отдъхвам си и почвам да се оглеждам - виждат се конхите - всяка дълбока по 4 м. Срещу входа, в посока изток, е третата конха, апсидата, на която се вижда изсечен в скалата олтар.

В сандъчето има изгорели свещи, а цветята са още свежи. '"Аааааа, вчера идва един рейс от Стара Загора", обяснява чичото, а аз благодаря на късмета си, че не се засякохме с цял рейс фенки на поклонническия туризъм. Заглеждам и наполовина срязана пластмасова бутилка, в която капе от тавана. Това била лековита вода, която помагала за всякакви болести. Явно за уплах не помага, защото на мен още ми е свито под лъжичката.

Овчарят ни оставя да си снимаме на спокойствие, децата излизат навън, а аз имам минутка да огледам още веднъж:

Излизайки навън, успявам да видя как изглежа входът на скалната църква отгоре - трябва много да се внимава, защото има опасност човек да се изсипе право надолу:

За моя радост още не вали, колата - символ на защитата от бдителните влечуги, е на двайсетина метра ... Палиииии, бързо да потегляме, че имаме още цял куп неща за гледане! Признавам си, че от такива места ме побиват тръпки и ми се стяга душата. Нищо чудно, че отшелниците из скалните църкви ги е избивало на девиации. Пардон, ереси. До скоро!

Букелон ... на края на вселената

2011-05-08T23:41:00.003+03:00

Уж е май месец, а днес пак вали. Но отдавна й се каня на тая крепост, много е фотогенична, да й се не види... Та мечка страх, мене не - решаваме и тръгваме. По пътя се успокоявам, че в Източните Родопи обикновено е доста по-топло, отколкото при нас, в Тракия. И чак в края на маршрута си давам сметка, че всъщност сме в Сакар, а не в Родопите. А защо Сакар ли - ами в един момент попадаме на информационни табели, а на тях си пише, че сме в Сакар. Сраааааааааааам! Но пък не вали, само е мрачно. Успокоявам се с мисълта, че поне разбирам от метеорология, щом географията ми куца.

Та така... В Сакар сме. Край нас все още се виждат останките от добре пазения социалистически ред - телени огради, вишки ...

Посоката ни е Маточина. Не онова, дето съседката го пие за нерви, а другото - селото, в което беше снимана "Мила от Марс". То е в ъгълчето между Турция и Гърция, на 40тина километра след Свиленград и до там се стига по един-единствен калпав път, който изненадващо минава през напълно и добре обработена земеделска земя. Очакваш пустош, но има повече трактори, отколкото магарета, а магаретата всъщност никак не са малко.

Пристигаме в с. Маточина по обяд, но наоколо не се вижда жива душа. Само навътре в полето има стадо овце.

За щастие силуетът на крепостта доминира над околния пейзаж и няма как да не я види човек. Но от цялото укрепление, днес е останала само тази кула и част от стената:

Крепостта Букелон е датирана още от римско време, знае се, че през ІV в. тук се е провело голямо сражение между войските на император Валент и готите, завършило с пълен разгром за римляните. Но най-знаменателната й битка е тази между Калоян и армията на кръстоносците от ІV кръстоносен поход през 1205 година. Легендата твърди, че точно в тази цитадела Балдуин Фландърски е прекарал първата си нощ като пленник, откъдето бил по-късно отведен в Търново. Затова местните наричали крепостта по-често "Балдуиновата", отколкото с официалното й наименование, Букелон.

Повече за самата кула - височина, дебелина на стените и т.н., можете да прочетете тук - най-доброто място за сведения за българските крепости.

До кулата се стига и с кола, но може и пеш - от центъра на селото е не повече от 200 метра.

Наскоро е била извършена реставрация и консервация и по този повод ми беше любопитно да науча, че с част от отпуснатите 290 хиляди евро, екипът от специалисти е издирил и откупил тези от къщите в селото, изградени с камъни от крепостта.

Вътрешността на кулата е доста тясна, но пък историците твърдят, че е била замък на аристократична фамилия ... Като се загледа човек - защо не! Величествено е някакси:

И поглед навън:

И след като сте погледнали отвисоко, слезте ниско долу и се върнете по пътя. На няколкостотин метра преди табелата за начало на селото, вляво по черен път, между две ниви се намира скална църква от 10 век. Но за нея - после!

Практическа информация: от Свиленград се стига до с. Маточина по четвъртокласен път (кофти асфалт) с маршрут: с. Димитровче - с. Райкова Могила - с. Щит - с. Пашово - с. Сладун - с. Варник - с. Маточина. Пътят е 38 км. от Свиленград и 110 км. от Хасково. Места за хранене след Свиленград няма, но има доста беседки, някои от които са с чешми, така че е удобно за пикник. Повече за района - на http://www.matochina.hit.bg.

Старосел

2011-05-01T00:17:00.001+03:00

Ето моите впечатления от винарната в Старосел - писани са през 2007 год., скоро след откриването на хотелския комплекс, затова е възможно да има големи промени от тогава.

Ако търсите място, където може да се насладите на добра храна и чудесно вино (особено розе), където може да доставите малко наслада на тялото с парна баня и масажи, както и много наслада за духа - идете в Старосел.

Селцето се намира на петнадесетина километра от Хисаря, недалеч от Пловдив и от магистрала Тракия. Пътуването до там от почти всяко кътче на страната е приятно - няма особени препятствия, разбити пътища или липсваща маркировка. Когато пристигнете в селото, всеки ще ви упъти за винарната. Тя е построена едва преди няколко години, като всичко там - и хотелът, и ресторантската част, и спа-комплексът, са подчинени на една и съща тема - насладата от живота и удоволствието от виното.

Хотелските стаи са доста просторни, като освен намиращите се в тях спални, има място за поне още едно легло. Аз бях очарована от това, че китениците на леглата, освен, че бяха автентични (т.е. - от истинска вълна, а не от синтетика), бяха и абсолютно чисти:

Банята също беше голяма, оборудвана с душ-кабина и всичко необходимо за престоя на гостите:

Комплексът разполага с красива дегустационна, изградена като реплика на намиращия се наблизо тракийски храм - само че доста по-голям:

В нея може да направите дегустация на произвежданите там вина - има дегустации на три и на пет вина. Ние бяхме най-впечатлени от муската от 2007 год. Невероятно вино! Горещо го препоръчвам на любителите на бялото вино - когато излезе на пазара нлед няколко месеца, непременно го опитайте! Розето и купажното вино "Тероар" също са отлични. Не по-малко чудесна е и дегустаторака, която е много чаровна, мила и по много приятен начин представя вината на избата.

Ресторантът е доста голям, на две нива. Менюто е оригинално, с ограничен брой ястия - липсват традиционните шопска салата и мешана скара, но ако гостите държат да ги получат, ще им ги приготвят.

Ето още малко снимки от комплекса:

Актуално допълнение: от първото ни ходене през декември 2007 год., до сега сме минавали оттам още няколко пъти. Мястото се популяризира, комерсиализира и като цяло нивото падна. Вече само спираме, за да си купим от все още добрите вина, но за отсядане и дума не може да става.

Рали "Стара Загора - Сакар" - 6 част - Мегалитите

2011-04-26T08:30:00.000+03:00

(статията е писана на 17.06.2009 год.)

За пръв път стигам до Сакар - макар че не е далеч от Стара Загора, никога не е имало какво да правя към този край и това, което видях, съвсем не ми заприлича на планина - ниско, пусто, чат - пат по някое магаре. Или лозе:

Но в този край има няколко интересни мегалита, които отдавна съм си заплюла.

Менхирът, намиращ се край село Овчарово, наричан от местните "Чучул камък", е може би единствен по рода си в цяла Югоизточна Европа и със сигурност единствения в България. Понятието "менхир" идва от бретонски език и означава “висок камък”, а най-големият менхир в света се намира в Карнак (Бретан) и наброява 2813 камъка, подредени в 13 реда. Смята се, че менхирите са били изграждани във връзка с култа към мъртвите.

Следващата и последна спирка беше долменът край Хлябово - за него е писано много, затова само го показвам:

И две много интересни статии по темата:
Мегалитите по нашите земи - нов поглед - Л. Цонев
Дискретният чар на Сакар - Л. Цонев

Искахме да видим още неща, но за някои не ни стигна времето, други не открихме (табелите и ясната маркировка не са силната страна на родния туризъм) ... Не ви разказах за вкусната риба на потонните ресторанти на язовир "Кърджали" и чудесното меню на "Главатарския хан", нито за гледката от верандата на вилата, която бяхме наели. Това за неща, които ще си представите :)))

Рали "Стара Загора - Сакар" - 5 част - манастир "Свети Йоан Предтеча"

2011-04-24T23:50:00.000+03:00

(статията е писана на 15.06.2009 год.)

В Кърджали видяхме и средновековната църква "Свети Йоан Предтеча" - част от манастирски комплекс от VI - VII век. Тук може да прочетете повече.

Козуначеното руло на братовчеда Киро

2011-04-18T19:20:00.002+03:00

Това е стара рецепта, която зная от един мой братовчед - Кирчо. Той е голям майстор на тестените неща, а това руло е едно от любимите му. Рулото е лесно, бързо за приготвяне и става вкусно. Всъщност това не е истински козунак, но доста го докарва на вкус - но е много по-просто за изпълнение, дори за неопитни в месенето домакини.

За приготвянето са ви необходими следните продукти:

3 яйца (1 жълтък се отделя за мазане)
200 г. кисело мляко
200 г. вода
1 п. прясна мая (42 г.)
1 ч.ч. захар
1 щипка сол
брашно - за меко тесто
мармалад, смлени орехи - за пълнежа
захар - за поръсване

Всички продукти трябва да са със стайна температура.
Маята се размива с водата - не е необходимо да се оставя да шупне. Добавя се киселото мляко, яйцата и останалите продукти и се омесва меко тесто, което се оставя да втаса, докато удвои обема си.

Тестото се разделя на три части. Всяка част се разточва в правоъгълна форма, намазва се с мармалад, наръсва се със счукани орехи и се навива на руло. След това се поставя в правоъгълна форма, предварително намазана с олио. Ако няма правоъгълна форма - всякаква друга форма за печене ще свърши работа , например за кекс. Оставя се да втаса отново. Преди печене се намазва с жълтъка (размит с 1 л. прясно мляко), и се наръсва с кристална захар.

Рулото се пече в незагрята фурна - Т на печене е 180*С.

Рали "Стара Загора - Сакар" - 4 част - Музеят в Кърджали

2011-04-17T21:54:00.000+03:00

(статията е писана на 15.06.2009 год.)

Музеят в Кърджали е един от 100те национални туристически обекти, и то един от тези, които са ми направили най-силно впечатление. Сградата е изключителна - сега научих, че е била проектирана от руски архитект, който е автор на проектите за катедралата Александър Невски и на “Верхние торговые ряды” (сегашния ГУМ) в Москва. Сградата е била построена в началото на 30те години на миналия век за медресе (мюсулманско духовно училище), но никога не е функционирала като такова.

Музеят има три експозиции - археологическа, природонаучна и етнографска. В него се съхраняват находките от Перперикон и Татул.

Могат да се видят находки от неолита:

Средновековни предмети, свързани с военното дело, като тази възстановка на катапулт:

А ето и някои интересни кадри и от етнографската експозиция:

Освен интересните експозиции, музеят прави чудесно впечатление и с интерактивното представяне на крепостите в региона. Има и малък антикварен щанд с разни хубави неща.

Рали "Стара Загора - Сакар" - 3 част - Дяволския мост

2011-04-15T20:08:00.001+03:00

(статията е писана на 15.06.2009 год.)

Следваща спирка в пътуването беше Дяволския мост край Ардино - място, което вероятно е познато на повечето от Вас, затова само ще покажа моя поглед към тая красота:

За да стигнете по него, минавате по черен път (7,8 км) от Ардино. За тези с лека кола - предупреждение - пътят е крайно неприятен за ниски леки коли. Не е стръмен, но множеството остри камъни, които стърчат о праха, са стресов фактор за повечето шофьори. Ако имате избор - качете се на джип Или се откажете, ако наскоро е валяло и пътя е още мокър и кален.

Пътят минава край изоставеното село Дядовци, в района на което е сниман филма "Време разделно". Хора няма, има стада крави и чат - пат други пътешественици, които наум или на глас коментират майката на пътя.

Самият мост е бил изграден през XV век, като част от пътя за Беломорието. Дълъг е 56 м., широк е 3, 5 м. и е с височина на свода 11, 5 м. Каментата зидария образува втори свод за придошлите води на река Арда. Според легендата, в моста е вградена сянката на млада невеста, която е носила храна на майстора - строител и после починала. Според други, името си моста е получил от стъпката на Дявола, която се вижда върху една от скалите.

И нещо интересно за града: В миналото град Ардино е бил наричан Егридере. Руски пътешественик, в началото на XX-ти век, го е описал така: “Трийсет къщи в турски стил, по средата – мост изгнил, а от края минаре – вот тебе – Егридере! ”

Ако пътуването ви е интересно - заповядайте на следващата спирка :)

Рали "Стара Загора - Сакар" - 2 част - Узунджово

2011-04-13T14:58:00.001+03:00

(статията е писана на 15.06.2009 год.)

По път от Александрово за Хасково, минахме през село, което ни направи впечатление с оживените си улици - нещо нетипично за нашенските села, особено пък в почивен ден. Още нещо ни впечатли - странна бяла сграда с вид на джамия, но с християнски кръст отгоре. Спряхме, за да проучим, и се оказа, че това е известната черква в с. Узунджово, която наистина е била някога джамия.

снимка - http://www.bulgariainside.com/

“Успение Богородично” в село Узунджово е една от най-старите църкви в България, построена около 1500 г. 93 години по-късно е била разрушена и на нейно място е издигната турска джамия. През 1906 г. Посолството на Турция преотстъпва сградата на България и започва преустройството й в християнски храм. През същата година са изградени олтарът и част от орнаментите, характерни за православието. Край църквата е имало кервансарай, останки от който могат да се видят и днес:

По фасадата са запазени надписи на арабски, свидетелстващи за първоначалната функция на сградата:

През 2007 год. е била приключена реставрацията на стенописите и консервацията на камъка в интериорното пространство. Поставен е и нов иконостас, който е с размери 13.70/8.20 м височина при разпятието. Различните елементи на иконостаса в храма са изработени от липа, бук и орех. Реставрирани са част от старите малки икони, царските двери и солеят. Старият иконостас е запазен като културен пласт под новия.

В храма е забранено снимането, затова намерих из нета една що-годе ясна снимка, но реалността е далеч по- внушителна.

По някакъв начин църквата напомня на Св. св. Константин и Елена в Одрин, нали?

Следва продължение :)

Рали "Стара Загора - Сакар" - 1 част - Александровската гробница

2011-04-10T13:08:00.003+03:00

(статията е писана на 15.06.2009 год.)

Като няма време за "Париж - Дакар", и едно ходене до Сакар е нещо. Особено, когато пътем се отбие човек в така любимия Кърджалийски край. Но инак пътуването беше много екзотично. Видяхме това:

и то не е Неапол, макар че прилича на него, а просто циганската махала в Кърджали. Видяхме и това:

и то не е дворец в Мароко, а Регионалният Исторически музей пак там.

Но да карам поред. Първа спирка по трасето беше откритият на 15 май тази година музей на Тракийското изкуство в Източните Родопи, намиращ се в хасковското село Александрово. Музеят е изграден с (поредното) щедро донорство на нечие чуждо правителство - това на Япония, поради което на откриването са били техни императорски височества японските принц и принцеса Акишино, както и Президентът и Първата дама на България.

В музея се намира реплика на Александровската гробница, както и златно съкровище отпреди 6000 години. За съжаление в музея и в репликата на гробницата не се разрешава снимането, затова мога да покажа само няколко кадъра от уникалните стенописи. Заради тях Александровската гробница кандидатства за Европейски паметник на културата на Юнеско.

Могилата, където се намира оригиналната гробница, е зад музея - затворена за публика и добре обрасла:

Тук има доста инфо за Александровската гробница.
И едно добро клипче, открито случайно във vbox7.com

Следващата спирка по пътя - Узунджово!

Побитите камъни - малък фоторепортаж

2011-04-08T20:30:00.001+03:00

(статията е писана на 22.09.2009 год.)

На път за Каварна и концерта на Rainbow спряхме край Варна, за да разгледаме Побитите камъни.

Адската жега така ни удари в главите, че сигурно успяхме да обходим не повече от 1/4 от цялото място. Като резултат от разходката се сдобих със слънчев удар и малко снимки:

Интересно инфо за произхода им може да прочетете тук, а легендата за Побитите камъни - тук!

Изводите:

1. Прекрасно място
2. Което трябва да се посещава зимъска

Истории за лъжички

2011-04-07T19:03:00.000+03:00

Бях на кафе у дома на моя близка тази пролет. Случайно стана дума, че хобито й е да събира лъжички за чай и кафе. И като извади една голяма торба с лъжички - истинска торба с истории...това е лъжичката, която сложила началото на колекцията, това - лъжичката, с която захранила дъщеря си, тази лъжичка е спомен от приятели, пътували тук или там... другата - от семейна почивка, от командировка. Накрая ми подари една и на мене и се пошегува, че и аз мога да събирам лъжички.

Да бе, да! Аз да не съм в трети клас. Събирането на марки, сапуни и салфетки вече не ми е интересно. Обаче като ти пуснат мухата, тя си бръмчи. А ако в главата ти има и други мухи, компанията става бая гръмогласна!

Скоро след това ходих до Холандия и там, във Волендам, купих втората лъжичка за моята колекция. Ами така де, няма да събирам само бръмбари и глупости - нека да имам и нещо, като за пред хора. Холандската ми лъжичка има две малки порцеланови обувки със сини шарки на дръжката и достойно застана до лъжица № 1, която се кичи с кралски лъв от неизвестни земи.

Тръгвайки за Турция, лъжиците ми бяха последния дерт, дето се вика. Мислех си за пътищата, децата, кюрдите, децата и т.н. Но лъжиците сами почнаха да ме намират. Първата се появи в Сумела - на земята, пред мен, точно в деня на Голяма Богородица. Това беше симпатична случайност, защото тръгвайки натам, не се бяхме сетили, че на 15 август е храмовият празник там.

Втората лъжичка намери моят съпруг в кратера на вулкана Немрут - до един камък край топлото езеро. Някой като нас е взел чай от близкия заслон и е тръгнал наоколо. Може и да е бил българин, знаеш ли. Стопанинът на заслона разправяше, че българите били много добри хора - опъвали палатките долу и оставали с дни. Е, как да не остане човек - той предлага и чай, и чорба, а пък гледката е един път!

Гледката е един път, ама вятърът - поне пет пъти по-силен, отколкото може да понесат градски чеда като нас. Затова вечерта, в хотела в Битлиш, аз бях червена като рак, а съпругът - с болно гърло. Тръгнах да търся гореща вода за Тайлола. Аз не знам турски, чорбаджията на хотела не знае български. Голям театър изиграх, докато обясня, че ми трябва топла вода. Разбрахме се накрая, а водата дойде в красива порцеланова чаша и изящна лъжичка.

Малииии, искам я тая лъжица, ама как да се разбера с човека. Цяла вечер умувах, а на сутринта се опънах насреща му и на най-куция английски, на който бях способна, попитах може ли да купя лъжицата. Отсреща ми отправиха толково изумен поглед, че аз взех да се припотявам, да не би нещо да съм ги засегнала. Оказа се, че ми я подаряват, какво купуване, моля ви се ... Благодарих сърдечно.

Следващият трофей от колекцията е чудата лъжица - чирпак, която изрових от един дюкян в Диарбакър. "Кач пара?" - " 1 лира". Е, щом е бир лира, не си струва да се пазаря даже. От там взех и сувенир за моята приятелка - с голямата колекция и торбата с истории.

В Диарбекир е една от най-старите джамии в Турция - джамията Улу. Рано сутринта, по хладно, тръгнахме да я видим. И до портата, на земята, беше моята следваща находка:

До скоро мислех, че съм магнит за простотии и луди. Е, сега ми е по-леко, като знам, че освен тях почнаха да ми се лепят и лъжички. Дано дотам останем с лепенето, че и без това си ходя с едни пет кила отгоре, дето всъщност не ми трябват .

А тази ли ... тази я намерих преди малко, докато снимах навън :)))

Най-старият манастир

2011-04-03T22:19:00.001+03:00

... в Европа се намира в чирпанското село Златна ливада и се казва Св. Атанасий.

Та по този случай искам да ви покажа няколко снимки от семейното ни посещение там, които отлежават в компа от лятото.

Места като този манастир и храм са много специални и е важно повече хора да ги видят, защото именно те могат да ни накарат да сме горди с наследството си. Напоследък имам нужда от инжекции, за да поддържам живо чувството си за национална гордост, но това е друга тема:


манастирът отдалеч

входната врата...много подканящо и уютно

дворът на манастира

църквата

децата ни пред църквата

пътеката към скалната пещера

зад каменният блок се виждат стъпалата към постницата

единият вход на пещерата - постница

Ето какво пише за тоя манастир в http://www.blogger.com/:

Чирпанският манастир е разположен на хълм на брега на Стара река, близо до село Златна Ливада. Манастира отстои на 14 км от гр. Чирпан, на 53 км южно от Стара Загора и на 70 км източно от Пловдив.

История на манастира:

Според научна експедиция проведена през 2004г. в околностите на с. Зелена Ливада, Чирпанският манастир "Свети Атанасий" е може би най-стария действащ манастир в Европа. Светата обител е основана от самия Александрийски патриарх Атанасий през 344г. По това време той посещава днешните български земи във връзка с провеждането на църковен събор в Сердика. По пътя си обратно към Египет Атанасий отсяда в римска крепост в областта Берое (дн. Стара Загора) и според житието му основава там манастир. Изборът на мястото от светеца се свързва с неговата ревностна защита на чистотата на православната вяра в контекста на борбата срещу разпространената по онова време арианска ерес. По това време живеещите в Мизия и Тракия готи и други племена са подложени на силен натиск от арианите.

В своята 1700-годишна история Чирпанската обител е била многократно разрушавана и съграждана наново. Има безспорни археологически доказателства за съществуването на манастира през Късната античност и Средновоковието, а според преданието Васил Левски и други революционери са се крили в него по време на освободителните борби. По време на социалистическия режим манастира първоначално е превърнат в овчарник от местното ТКЗС, но по-късно отново е възстановен като монашеска обител. В началото на 80-те години на 20в., самата Людмила Живкова подкрепя построяването на нова, голяма сграда в манастира. Една от ценните нови придобивки на манастира е египетска икона на св. Атанасий, подарена по време на посещението на Александрийския патриарх Петрос VII през 2003г. Манастирския празник се провежда всяка година на 2 май и тогава се провежда голям събор, на който се събират по няколко хиляди души.

Архитектура и текущо състояние:

Понастоящем Чирпанският девически манастир е действащ. Комплексът включва църква (възстановена в 1961г.), пещера-постница и аязмо с лековита вода в манастирския двор под нея, стари нереставрирани сгради от 1840г., нови крила построени по желание на Людмила Живкова през 1979г. Над олтара в църквата е поставена иконата на св. Петка, като при едно от многобройните възкресявания на обителта през турско е издигнат и неин параклис - по-късно разрушен. Стара река дели пещерата постница и обителта, а скривалището на Васил Левски е сред монашеските килии. Вярващите считат, че водата от аязмото лекува кожни заболявания, подобрява зрението, действа очистително на вътрешните органи и влияе добре при туморни заболяваниия. За пещерата също се вярва, че има лечебен ефект.

В Чирпанския манастир се съхранява и препис от Реймското евангелие, което е подарено на обителта от наши художници.

Интересни места за посещения в района:

Близо до Чирпанския манастир на срещуположния бряг на Стара река, могат да се видят останките от стара римска крепост и пещера-постница обитавана в миналото от св. Атанастасий.

още едно хубаво четиво: http://oikumen.blogspot.com/2007/09/blog-post.html

Брюж

2011-04-03T12:17:00.000+03:00

Така ще го наричат френскоговорящите местни. За фламандците, градът е Брюхе. Не е ясно, защо в нашия език от всичко това се е стигнало до "Брюге", но вероятно пръст имат българо-съветската дружба и руските езикови особености, заради които и Хага е "Гаага", и Андерсен не е Ханс, а Ганц!

Северната Венеция е също толкова влажна, плесенясала, романтична, но поне засега не чак толкова натъпкана с туристи като оригинала. Но че туристите й идват вповече, вече е ясно - дори и сега признаците са налице - никакво място за паркиране в центъра и повече японски, отколкото европейски физиономии.

Но поне извън туристическия сезон, човек може да се пошляе из града, без да се блъска в тълпи от шумни испански тийнове, да изпие чаша бира на площада пред кметството и да позяпа наоколо. Заповядайте!

А съвсем наблизо е Северно море:

А за да излезе пясъкът от ушите, устата, носа и къде ли още не, човек трябва да седне в някоя от приятните сладкарнички на чаша горещ шоколад. Ако и това не помогне - близо до кметството е известната шоколатерия, която привлича туристите с шоколадови цици и пениси.

Това е от мен и от Брюж - вятър, лебеди, малко дъжд, малко закачка. Ако и това не ви очарова, да си призная, че имаше и прекрасна изложба на Салвадор Дали!

Из Кърджалийския край - Част 1 - храм "Успение Богородично" и Татул

2011-03-30T11:16:00.001+03:00

(статията е писана на 8.03.2008 г. )

Преди време, по път за Златоград, бях изненадана да открия колко красота има из този дял на Родопите. И колко изненадващи, почти свръхестествени гледки може да види човек ... За мен това беше и малко стряскащо откритие, защото си дадох сметка, че живея в близост до необикновени неща, за които никога не съм чувала.

Празничният третомартенски ден, както и чудесното време, бяха добър повод да обиколим и видим някои места, намиращи се сравнително близко до нашия град, но доста встрани от традиционните ни туристически маршрути.

Рано сутринта, окуражени от почти пролетното слънце, поехме за Кърджали. Първата ни спирка беше храмът "Успение Богородично", известен преди всичко с това, че в него служи отец Боян Саръев. За семейство като нашето, храмовете са по-скоро място, където можем да се обърнем към православната традиция, а не толкова към вярата, но така или иначе, използвахме повода, за да запалим свещ, да поседим в красивия двор на храма ... и да проучим картата с туристическите маршрути на региона, която стои на входа.

Следващата ни цел беше с. Татул, известно с намиращата се наблизо средновековна крепост, построена върху древен тракийски храм. За да стигнете до там, трябва да минете през Момчилград, през безумното сметище на Момчилград и да пропътувате още петнадесетина километра в една местност, която изглежда като извадена от филм по "Дискавъри". Ниски хълмове, покрити с бели камъни, странни дървета (които синът ми нарече баобаби), изключително дръгливи крави и тук - там по някой местен (наречени от сина ми баобабички и баодядовци).

Самото село Татул е малко, с каменни къщи и безкрайно дружелюбно население. Дори пернатите бяха готови да дойдат и да ни обръщат внимание:

Храмът се намира на около десетина минути пеш от селото, по пътека, която е ясно обозначена с голяма табела. По това време на годината не се провеждат разкопки от археолозите, но както и очаквахме, на върха намерихме едно местно момче - Младен (или Милен), за когото бяхме чели из нета, че е почти винаги там и посреща посетителите. Младежът вече беше попривършил беседата си за групата преди нас, така че ние се присъединихме към края на обиколката.

До храмът се стига или по специално оформена пътека (която не е обозначена и може и да не се види), или по стръмни бели стъпала, по които не бивало да се стъпва, но ние го разбрахме твърде късно. На върха може да се види езическо светилище, в което лесно могат да се забележат стъпалата, водещи съм издялан в скалата "саркофаг".

Според археолозите, светилището край с. Татул е посветено на Орфей. Според някои статии по темата, в този храм дори е погребан Орфей. Дали е така, е трудно да се каже, имайки предвид, че всяко тракийско култово място, което сме посетили през последните три месеца, претендира да пази тленните останки на Орфей.

Светилището е оградено от крепостна стена, за която съществуват предположения, че е съществувала още по времето на траките. Впоследствие, тя е била доизградена през средновековието, за да служи като убежище на местното население.

След кратък отдих в съседното село, където в механата ни сервираха най-вкусната риба с пържени картофи, поехме за "Каменната сватба". До скоро!

Пещерата "Утробата"

2011-03-23T20:26:00.000+02:00

По стар семеен обичай, свободните дни около 3 март са посветени на екскурзии из кърджалийския край. Това е нашето третомартенско пътуване от 2009 год. - и снимките, и впечатленията, са оттогава.

Маршрутът на екскурзията беше направен набързо, но качествено: Стара Загора - пещера "Утробата" - скалните гъби край с. Бяло поле.

Тръгнахме около 9 сутринта - бодра група, съставена от 6 "големи" и 5 деца на възраст между 4 и 13 години. За да се стигне до пешерата "Утробата", трябва да се отбиете от пътя Хасково - Кърджали в посока с. Пъдарци и Дъждовница и да карате към х. Боровица. На около километър след хижата, по красив панорамен път, който се извива край язовир Кърджали, има малка отбивка, покрита с чакъл. Там свършва мотопоходът и започва истинския туризъм. Началото на пътеката е маркирано с табела. Самата пътека е широка, макар и малко стръмна на места, но има три беседки, няколко пейки, а под самия връх - приятен заслон с камина, в която може човек да си спретне и пикник, ако си е взел нещо за цър-пър. Ходенето до върха би могло да е между 45 минути и час, но ние го взехме за час и половина, защото сме пишман - пешеходци, а и защото си имахе една силно бременна туристка в отбора. Единствено в последната част на изкачването е по-стръмно, но далеч не е нужно да си алпинист, за да се справиш. Самата пътека минава през чудно красиви места и си струва човек да се въоръжи с фотоапарат, за да може да запечата гледките.

В близост до самата пещера, в скалите се виждат ниши:

На върха ни чакаше нова изненада - входът на пешерата е на няколко метра, а до там стига дълга стълба.

Още по-неприятното беше, че снежните висулки (а те бяха наистина огромни), се топяха и от тавана на пещерата падаха ледени късове. Решихме да не рискуваме и да не пускаме малките вътре.

Информация за "Утробата" има много, затова съвсем накратко ще спомена, че древните траки са използвали това свещено за тях място за ритуали, символизиращи съюза на Бога - Слънце с Майката - Земя. Този символичен съюз се осъществява посредством образното съединяване между двамата чрез проникването на слънчев лъч до вътрешността на пещерата. В определен ден от годината този символичен фалос достига най-вътрешната точка на скалния процеп. В нета има доста противоречива информация за това, кога лъчът влиза максимално навътре в пещерата - според някои това става през януари - февруари, според други - в деня на зимното слънцестоене, което е на 22 - 23 декември. Има други данни, че вероятната дата е на пролетното равноденствие. Ние нямахме възможност да видим нищо от това, защото денят се случи мрачен.

Повече за пещерата може да прочетете ТУК

Това е входът на пещерата, видян от последните стъпала на дървената стълба.

Ето го и самото й начало:

А това е вътрешността:

Приликата с женска утроба е още по-стъписваща наживо, а за да е пълно усещането, винаги има някой цапнат в устата приятел, който да нарича нещата с "истинските" им имена, та покрай това и пещерата се окичва с едно цветно наименование. Но за щастие, през това време моите деца неуспешно се опитваха да се пребият по едни камъни, та пак за щастие, не успяха тогава да научат тая дума. Сега, след две години, вече със сигурност я знаят!

След изключително приятната и образователна разходка до "Утробата" всички бяхме изморени и гладни и се спряхме в първото крайпътно заведение. Там ни предложиха най-вкусната телешка (естествено ) скара. Поне така казаха месоядните. Подарък от заведението - туршийка!!! Май сме били прегладнели, защото тази част от пътуването не е запечатана на снимка Оставям на фантазията ви да си представи баталната сцена - пишман туристи унищожават препълнени чинии.

След кратка отмора - обратно по колите и поемаме към следващия "обект" - скалните гъби. За тях - ето тук!

Скални гъби, с. Бели пласт

2011-03-23T20:25:00.000+02:00

В Кърджалийско подобни образувания не са рядкост, но засега сме ходили само до гъбите край с. Бели пласт.

За наше щастие тази красота беше досами пътя, та силите ни стигнаха да ги разгледаме в светлината на залязващото слънце.

Скалните гъби са няколко на брой, с височината на възрастен човек и с много интересни цветове - розови пънчета и зелени гугли.

В нета има много статии, обясняващи произхода на гъбите, както и причината за тяхното оцветяване. Ето откъс от една интересна статия от ТУК:

Розовият цвят се дължи на минерала клиноптилолит, а сивите и черните петна по тях са от манган. Минералът селадонит придава зеленикавия цвят на гуглите.

Формирането им започнало преди 40 млн. години, когато Източните Родопи са били дъно на топло, плитко море, разтърсвано непрекъснато от вулканична дейност. От утаената вулканична пепел и скални късове са се образували красивите риолитови туфи, от които са се оформили каменните гъби. След оттеглянето на морето те се издигнали и са били подложени на действието на ерозията. Долният, розов пласт се оказал по-мек и по-лесно податлив на изветрянето, ала горният, зеленикав пласт, който съдържа по-здрави минерали, устоял на слънцето, вятъра и водата. Така, в продължение на хилядолетия, гъбите постепенно се извайвали, достигайки днешните си идеални форми.

Височината на пънчетата и ширината на гуглите достига до 2,5 м, поради което чувството, че човек е попаднал в чудния свят на Алиса, е съвсем реално. Неповторимите форми и цветове допълват усещането за приказност. Проходите между някои от тях са толкова тесни, че може да опитате да се проврете помежду им и да ги прегърнете за спомен, което всевиждащото око на фотоапарата няма да пропусне да запамети.

Особено ми хареса сравнението със света на Алиса - наистина мястото е странно и шантаво, но напълно истинско. Поне такова изглежда.

На тръгване се зачетох в табелата и взех да се чудя - Как е най-добре да се преведе името на тоя природен феномен, на английски, да речем. "Че как, то е лесно това, отсече една приятелка - stoned mushrooms!!!" Хареса ми, отговаря по дух и настоение на мястото, носи и намек за някаква психиделичност ... а и бързо ще набере скорост в гугъл и току-виж Кърджалийско станало център на туризма. На гъбения туризъм, естествено.

Мечешки рожден ден

2011-02-07T23:54:00.000+02:00

Днес празнувахме рождения ден на мечките. "Които мечки са полярни и живеят на Северния полюс и помагат на Дядо Коледа и на жена му, Снежанка". Но в момента временно живеят у нас и всяка си има креватче и момиченце, което да гушка вечер за заспиване.

Та тези момиченца предложиха днес да направим парти. И за изненада на мечките, както и за още по-голяма изненада на момиченцата, партито ги чакаше вечерта, след балетната репетиция.

... с гирлянди, хартиени чаши и шарени чинийки. И най-важното: с празнични тортички за всеки рожденик:

Разбира се, някои рожденици бяха малко сънени ...

Но любезните домакини се заеха с тежката задача да духнат свещичките:

и да хапнат тортата:

Още снимки от мястото на събитието: ТУК!

Рецепта за празничните мини - кексчета: шоколадов сладкиш с майонеза

Но това е общо-взето нищо работа!

Къде-къде по-интересен беше рожденият ден на Жабата и Понито, "които са близнаци" :)

Вкусна Нова година!

2011-01-02T00:09:00.000+02:00

И късмет и здраве на всички!

Тази година късметите от баницата бяха оставени на късмета ... и май всеки получи това, което заслужаваше: J. - нова кола, малката щерка - здравето (сбогом вируси!!!), средната - екскурзия, баткото - успех в училище. А аз? За мен беше най-веселия късмет - "гаджето". Е, Джон Малкович, дръж се, here I come, дет' се вика!!!

А баницата беше точно толкова вкусна, колкото всеки път - откак почнах да я правя по невероятната рецепта на Мими - mivis от "Гответе с мен".

Представям ви я без промени. В си този вид е и-де-ал-на!!!

За една баница ще са ви нужни:

10тина кори за баница (останалите - за другия път)
5 яйца
1 кофичка кисело мляко
1 ч.л. сода за хляб
1/2 ч.ч. олио
150 гр. натрошено сирене
1/2 ч.ч. захар
1 ванилия

Пуснете фурната да загрява на 150 - 180 г.

Вземете една стандартна тава за готвене (27 -28 см) - ненамазана. Намачкайте на топка или нагънете по дължина - като ветрило, всяка от корите и ги наредете една до друга в тавата. Нека между тях има повече място, за да може да влезе от яйчената смес и да не остава суха баницата.

В купа смесете киселото мляко със содата, а след това - с бъркане, добавяйте едно по едно яйцата и останалите продукти. Не е нужен миксер, може да стане и с вилица.

С тази смес залейте корите равномерно, като внимавате да се разпредели навсякъде.

Поставете във вече загрялата фурна и печете до златисто.

След като е готова, напръскайте баницата леко с вода и я обърнете на купички.

Дълго време се чудих как става това обръщане "на купички". Ако на някой не му е ясно - прави се така: сложете на кухненския плот или масата две или три купички. С помощта на ръкохватки внимателно хванете горещата тава, обърнете я " с главата надолу" и закрепете ръба й на купичките, така че баницата да увисне във въздуха. И за да не се изсипе от тавата - в никакъв случай не мажете дъното с мазнина!!! Но ако тавата ви е тефлонова, стъклена или с някакво друго незалепващо покритие - по-добре не го правете, за да не си събирате пухкавата баница от плота. Оставете я както си е, само я покрийте с кърпа да "иде с попа на нивата" и тя пак ще е дунапренена и мека.

Това е! Да ви е сладко!

И не забравяйте - нова година - нов късмет!

Едно пътуване към Карс

2010-10-21T22:23:00.000+03:00

Както Трабзон често пъти е спирка към ходенето до Сумела, така и Карс е мястото, където туристите отсядат за ден, за да посетят древната арменска столица Ани. И въпреки известността, която градът придоби покрай едноименния роман, самият той рядко е основната цел на пътувания - твърде отдалечен е от всичко друго.

Когато става дума за Карс, човек е склонен неусетно да влезе в тона на Орхан Памук и да даде меланхолично-интелектуална насока на разказа си... Признавам си, изкушавам се да почна с описание на тежките зими, носталгията по дома, руската архитектура и заточените интелектуалци.

Добре, архитуктурата е факт, но го нямаше настроението от черно-белите филми, в които действието се развива на перона на някоя гара, сред проливен дъжд. Градът ни посрещна жив, шумен, че чак хаотичен.

Първото впечатление беше за безпорядък. За първи път влизаме в населено място в Турция, където да липсва табелата, обозначаваща името, броят на населението и надморската височина. Вместо обичайния ред, се врязахме в нещо като циганска махала, в която всеки претендираше за предимство на пътя, а джипиесът май беше единственият човек, който имаше идея накъде отива. След няколко минути Карският "Факултето" отстъпи място на прави улици от руски тип, застроени с добре познати сгради - поостарели, поолющени, ама съвсем нашенски. Е, естествено, имаше си и особеност. В целия градски център нямаше нито един знак за движение - ни стоп, ни дявол. Затова пък на всяко кръстовище имаше светофари. Които не работеха !!! Така че трафикът се подчиняваше на някакви неписани закони на джунглата, но ако докато стискаш очите горещо се молиш на Аллах, все някак излизаш жив и здрав от калабалъка.

Привечер е. Намерихме лесно хотел и докато се настанявахме, силен топовен изстрел ме накара да подскоча половин метър от пода. "Рамазан, мадам", захили се момъкът на рецепцията. Това ли било, най-сетне стоплям аз - за това вече няколко дена привечер гърмят тия ми ти топове, като опълченци се чувстваме, ама и ние не знаем на чия страна сме! Зер - насред Анадола политическа коректност ли да проявяваш, към историческата правда ли да се придържаш? Както и да е.

Та момъкът се оказа голям зевзек. Препоръча ни ресторант. Попита ще желаем ли да ни насочи към други забавления след вечерята. "Че какви забавления може да ни предложите?", попита Й., а сарказмът си беше явен. "О, господине, само бар - отговори момъкът - Сега е Рамазан и за съжаление другите варианти отпадат". Е, на такъв въпрос - добър отговор, така че сме квит и излизаме.

Навън е меко, почти топло. Естествено, няма и помен от метрите сняг, за които пише в литературата. Но тия книги и местните явно са ги чели и почти всички са я с плетен елек, я с вълнена жилетка. Средата на август е и човек никога не знае.

Сядаме в красиво кафе - "Антик", което има толкова парижки дух, че почвам да ровя за апарата. "Я стига", отсича Й. - "хората са седнали да изпият по един чай, ти ще ги щракаш. Айде недей!" Примирявам се, прав е и оставям фотографските мераци, за да се наслаждавам на чая, профитерола и на обслужването. Гарсонът дори ми даде огънче за цигарата!!! Дори не ме погледна с погледа-запазен-за-презрените-пушачки! Колкото и невероятно да звучи, в това затънтено място се натъкнах на тактично и мило кавалерско отношение, проявено къде по-явно, къде съвсем деликатно... Като от страна на възрастния собственик на хотела, който цяла вечер отваря и затваря вратата на лобито - "Студено ли ви е , мадам? Топло ли ви е, мадам?" Абе човече, мадам е корава...ей сега ще си провери тука пощите, че в стаята сигнала е слаб, и си ляга, не я мисли.

На сутринта същият господин ни посрещна за закуска и понеже мадам е неустоимо очарователна, тръгна да ни прави и лично поднася чай. О, мадам иска масло - веднага се хваща пакетчето и се отваря, за да не се напряга мадам. Желаете хляб ? Носи се веднага..."Тоя тука, като го гледам, още малко ще ти намаже и филията и ще я изяде даже вместо тебе!" - почва да недоволства Й, защото ревнува от джентълменските прояви на карския кавалер. На мен пък ми е хубаво, чувствам се реабилитирана след преживяванията си по черноморието.

В пътеводителите градът се характеризира с няколко основни символа: като гъските, от които се приготвят доста местни специалитети:

... сиренето:

... и Крепостта на Карс (т.е. поредното кале):

от което се разкрива гледка към града. Не ви ли прилича малко на Стара Загора, снимана от Аязмото ;)

Ние нямахме време да ядем гъсешки яхнии. Чакаше ни и много път, при това в 40 градусови жеги, затова не се решихме да си купим за вкъщи от прочутото сирене. Но на калето се качихме :)

В пътеводителите често може да се прочете, че Карс е лъв, а Ани - неговата грива. Хареса ми тоя лъв, въпреки че беше пооскубан и позастарял. Но макар и хаотичен, занемарен и шумен, градът създава усещането за аристократизъм и топлота едновременно - като нашият хотелиер с плетената жилетка и класическото кавалерство. Град, в който искаш да живееш и да се връщаш.

Приказка за пътя

2010-09-22T23:35:00.000+03:00

... И аз искам да видя
Накъде върви светът
Затова си запретнах двата коловоза
И тръгнах на път

Мога да седна и надълго да ви разказвам какво има, като се тръгне от Трабзон за Карс. През Ерзурум.

Мога и да не го направя.

Вместо това ще ви разкажа моята приказка за един красив път. Един от най-красивите, на които съм била. Защото пътищата имат характер - някои се водят леко, други все те дърпат назад, някои са гладки и леки, други - чепати като телена четка. Този път беше като красива жена - дори и когато не е на кеф, пак не можеш да му отречеш хубостта.

Моят път не е така известен, като оня на Керуак, на Пеньо Пенев или даже на Уили Нелсън или Пърсиг. Но не мога да си изкривя душата, че макар и скромен, моят се държеше като един същински СтефанЦаневски път и все имаше мнение. Даже беше диалогичен. В смисъл, че ние решавахме, че ще кривнем от него, но той бързо ни вкарваше обратно в пътя и ни повеждаше накъдето трябва. Та така ...

Вървя що вървя, и пътя отъня
Стигна до една планина.

Оказа се не планина, като планина, а първото от многото калета, които щяхме да видим. Но понеже беше първото - тръгнахме да го покоряваме. И с късмета на начинаещия, се оказа, че сме нацелили едно от най-непристъпните - т.нар. Козя крепост край Гюмюшхане, до която се стига по скрити в скалите кози пътеки. Е, нашият път вървя известно време нагоре все пак, покрай една стръмна урва, после стигна до някъде, и както в приказката, се случи следното:

(Пътят) спря ...и проговори
"Не мога нагоре
Тук е края на всички пътища
Нагоре е безпътица"

И свърши. Ето така:

Та след като пътят реши да спре, и ние спряхме. Аз не съм по козите пътеки, колкото и да са измамно леки. Спряхме, направихме някой и друг кадър на панорамата ...

...и тръгнахме надолу.

Но се оказа, че пътят е коварен и ни готви нова изненада, като лека - полека надига глава и почва да ни издига, нагоре и нагоре, докато се стигне - уж по равното, до тази височина:

Но странно, пътят се носеше из едно богато плато, чак да не повярваш, че толкова нависоко може да има земеделие. Докъдето ти поглед стига, се виждаха едни златни поля, а сред тях царствено се беше проснал нашият път:

Не път, ами ориенталска красавица - ленива, отпусната, жежка. Някоя, дето не обича да я притесняват, та заради това само ние се бяхме осмелили да й разваляме рахата.

И както се носехме из това странно място, изведнъж
шосето заподскача по каменисти баири
Не пее, обаче,
а пее и свири:

Горещата красавица сложи пустинно було. Плодородното плато изчезна и на негово място дойдоха каменисти баири, само тук-там прорязвани от зеленото на някоя река. Но пък има ли реки, има и селца, паланки и какво ли още не.

Но този път беше много своенравен. А и вече се умори. Щом слънцето взе да залязва, пътят се възгордя.

Аз съм най-главният път
По мене се движи светът.
Да казва кой каквото ще
Други пътища няма въобще.

Е, може и да е самохвално, но трябваше да му признаем, че е уникален! Или може би не е съвсем уникален, сякаш в Аризона имаше нещо такова, а? Така че, моля-моля, драги мой, не си навирвай носа, все пак си просто път и работата ти е тази вечер да ни доведеш до Карс, нали?

Има много големи пътища, зная,
Но всички започват и свършват със мен
Но всички започват и свършват със мен.

Защото без мен, без теб, какво са тия пътища - асфалтови линии без смисъл.
На добър път!

Странджански импресии - част 5 - Индипасха

2010-09-18T01:09:00.000+03:00

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

И накрая - най-интересното за нас - Индипасха.

Мястото е едно от свещените места на Странджа - там се ходи за изцеление, като най-добре е това да стане 5 дни след Великдена.

След доста напрегнато пътуване и пешеходен преход нагоре по разкалян глинест път, стигнаме до стръмна пътека, водеща до дола, в който се намира скалата с изворчето. Пътеката е необезопасена, хлъзгава и слизането е доста напрегнато. Но пък стигнеш ли до долу, забравяш всичко. От скалата по необясним начин извира лековитата вода и се събира в малко езерце.

Цялата местност е осеяна с парчета от дрехи, вързани по дърветата, по висящите като лиани от скалата бръшляни:

За моя голямо съжаление, родната простотия беше оставила своя отпечатък на това място. Странджа е една много чиста планина, в която на места забравяш, че живееш в модерна епоха - няма отпадъци, няма обхват на джиесемите... Обаче точно там, където се ходи за да намериш утеха или лек, намираш и празни кутии от вафли, опаковки от храна, празни шишета от вода. Та се хванахме с другата госпожа - планинарка и направихме оборка на района. После изгорихме боклука и покрихме пепелта с камъчета от реката. Накрая тя каза - Сигурно затова ние пък е трябвало да дойдем. Знам ли и аз. Така или иначе в залисията не се оплакнах на извора.

Толкова от мен за Странджа - дълго стана, чак аз си омръзнах.
Ако решите да тръгнете нататък, може да го направите още идната седмица - на 16 май е празника на зелениката в с. Бръшлян. Има какво да се види!

Странджански импресии - част 4 - Мишкова нива

2010-09-18T00:56:00.001+03:00

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

Пътят обратно от Скалата на Котката до граничния портал ни се видя лек и приятен, но след няколо километра с колите отново се озовахме пред ограда и представител на Гранична полиция с ключ. Последва ново преброяване и преход до Мишкова нива.

За тази местност ни разказаха следното:

Светилището Мишкова нива е част голям комплекс, който се намира на около 3 - 3.5 км югозападно от Малко Търново, на левия бряг на Делийска река в непосредствена близост до държавната граница с Република Турция. Състои се от крепост на върха Голямото градище, рудници в подножието му, могилен некропол, укрепена крайградска вила от римската епоха, както и от т. нар. Голяма могила. Комплексът е известен още от началото на 20 век и първоначално е съобщаван като светилище на Аполон, заради надписите, пренесени от обекта в града.

Голямото градище е най-високият връх в Българска Странджа - 710 м надморска височина. Името му идва от крепостта на върха, която е служила за убежище, наблюдателница и охрана на региона до и през римския период, но е разбита от иманяри през последната четвърт на 20 в. Крепостната стена е изградена от различни по размер и форма ломени камъни, плътно подредени без спойка. Дебелината на стената е около 1.20-1.30 м. На места в нея се забелязват парчета от тухли и металургична шлака. Ограденото от крепостната стена пространство е с диаметър около 100 м. Вътре се откриват слаби останки от помещения.

На около 30 м. югозападно от най-високата точка на върха в грунтовата скала са запазени скални изсичания. Следите от скални изсичания на върха във формата на ями подсказват, че през един много ранен период, вероятно през 2 - началото на 1 хил. пр. Хр., на това място е функционирало скално светилище, което започнало да функционира и като крепост през по-късни периоди. Устоял през хилядолетията, обектът не е проучван археологически.

Могилният некропол в местността Мишкова нива е увенчан от т. нар. Голямата могила, която в периода 1981-1983 г. е частично проучена. В южната част на Голямата могила се издига монументален градеж с външен диаметър 25 м. Външният кръг е изграден от 3 реда блокове от бял местен мрамор с външно и вътрешно лице. Блоковете, които са оформяли последния трети ред на заграждението, са с прецизно, дъговидно изсечена горна повърхност.

Височината на това заграждение е 1.80 м. В южната част на кръга е входът към куполната гробница, състояща се от покрит дромос (коридор) и кръгла камера, чиято горна част е завършвала с купол. Входът е бил увенчан с фронтон, украсен с щит, копие и две разтворени длани. Градежът е от добре издялани мраморни блокове, захванати със скоби. Подът на дромоса и на камерата са покрити с каменна настилка.

При западната стена на дромоса е открито правоъгълно помещение, което е изградено с ломени гранитни камъни - техника, различна от тази на гробницата. От вътрешната страна стените са измазани с хоросанова замазка. Неговото предназначение не е изяснено. Наблюденията на страничната стена на дромоса показват, че там е имало два блока, които вероятно били изваждани, за да може да се влезе в помещението и отново били поставяни на мястото им. Изглежда, че те са от по-стара сграда, изградена от същия материал като вътрешния кръг - ломени гранитни камъни. Този вътрешен кръг огражда големи гранитни плочи - останки на силно разрушен долмен - и се затваря в североизточния външен ъгъл на дромоса на по-късно построената куполна постройка.

Пред добре запазения вход на външния мраморен кръг е разкрита площадка от мраморни блокове с големи мраморни корита. На няколко метра западно от тях се намира малко каменно струпване, в което, според устната информация, се е виждал водопровод, водещ към Голямото градище. От площадката в южна и югоизточна посока, надолу по хоризонталата на склона, личи древният път към светилището.

От този сложен обект, в който са открити съвсем малко археологически материали от 2-3 в., произхождат, според гражданите на Малко Търново, мраморни жертвеници на Аполон Аулариос с надписи, надпис с посвещение на Херакъл и оброчни плочки с изображения на тракийския конник, съхранявани в музея на града. Един от надписите показва, че светилището е свързано с рударско-металургичния център и с укрепената римска крайградска вила (имение), тъй като текстът представлява посвещение от управителя на железните рудници.

Култовото съоръжение в Мишкова нива е хилядолетен топос на вяра, който еволюира от мегалитен паметник (долмен) с ограда (крепида) към свещено пространство (теменос). Тази трансформация вероятно е станала в началото на интензивното разработване на рудниците. До този момент долменът изглежда е използван като място за почитане на митичен прародител в околния некропол. За това говори правоъгълното помещение, прилепено към западната стена на дромоса. През по-късен период останките от долмена, превърнат в място за прослава на обожествения прародител-херой (хероон), и крепидата му са вписани в свещено оградено пространство (теменос), в което е почитан бог Аполон.

Най-вероятно територията между останките от долмена със землената могила над него с крепидата му и с мраморния кръг е свещен парцел, в който са поставяни вотивните дарове и надписите, а правоъгълното помещение е служело за съхраняване на съкровищата на хероя-прародител. Във времето, когато районът преживява икономически разцвет, към входа на теменоса е добавена разкошната куполна постройка от мрамор, която може да е и реална гробница на местен аристократ, но и нов хероон. Не е ясно кога входът е бил украсен с фронтона - преди или след издигането на куполната постройка. Вероятно в този момент започва да се забранява влизането в пространството между двете каменни крепиди, а даровете се оставят в новопостроените помещения и в старото, което е правоъгълно. Това доказва идейно-религиозната връзка между двата градежа.

Този тип свещени места - на реални или митични прародители, почитани като херои - са познати отлично в цяла Югоизточна Европа, но този в м. Мишкова нива е най-големият и добре запазен. Те са били организирани около стари гробни съоръжения и около тях се оформял некропол. Обикновено тези херои-прародители са почитани наред с или в свещената територия на светилище на бог.

Животът на култовия комплекс може да се разположи между средата на 2 хил. пр. Хр. до епохата на Късната античност (4-6 в.). При всичките си преустройства, архитектурни и функционални, комплексът остава свидетелство на тракийската орфическа вяра в енергийното безсмъртие и един от най-популярните паметници на древната духовност в Югоизточна Европа.

от тук.

Уморени от ходенето, от впечатленията, се върнахме в Малко Търново, но след доста късния обяд мераците да се правим на Индиана Джоунс пак се обадиха и поехме към местността ПрОпада (ударението е на О-то). Там очаквахме да видим тракийски куполен некропол.

Децата бяха доста уморени, затова ги оставихме в колата, а по пътеката нагоре тръгнахме само двамата със съпруга ми. Само след наколко метра се пояяват първите цистови гробове - единични, по двойки или в групи по повече. Усещането е доста злокобно. Така или иначе, след 10тина минути децата се обадиха по телефона, че искат да се връщаме и не стигнахме до самата гробница. Остана за другия път. Да си призная, изпитах облекчение, че се махам от това място.

Интересна статия със снимки има тук.

На следващият ден беше най-интересната за мен част от пътуването ни - Индипасха.

Странджански импресии - част 3 - Гробницата на Бастет

2010-09-18T00:07:00.000+03:00

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

Както стана ясно на всичките ми приятели, за да тръгна нанякъде пеш и без оплаквания, ключовите думи са "тракийски", "камъни" и "кръг". Което значеше, че жива - умряла, ще ходя до Мишкова нива. Преходът до там е пешеходен - около 4 часа, изцяло зад граничните ограждения.

Местността Гадище е известна с това, че там експедиция, изпратена по поръчение на Людмила Живкова и по указания на баба Ванга, е търсила гробницата на египетската богиня Бастет - с глава на котка и тяло на жена. В нета е пълно с какви ли не истории за това място, оставям на тези от вас, които се интересуват, да се разровят сами (например тук, тук, тук или тук) . Аз изпитвам недоверие към разкази, в които се споменават извънземни и съзвездието Алфа. Но не мога да си изкривя душата, че като се загледаш, можеш да водиш котка върху скалата:

А ето как изглеждат пещерата, гората и тълпата:

Докато ентусиазираната група си говориха за книгите на Кръстю Мутафчиев, аз раздадох по един сандвич на децата (пълнозърнест хляб, пушено филе и кашкавал) и се заех да снимам теменужки:

За тези от вас, които намират темата за интересна, препоръчвам този откъс от книгата на Красимира Стоянова - "Ванга – ясновидката". След като го прочетох, се замислих върху един любопитен факт - баба Ванга е пратила племенницата си до скалата в Градище на 5 май. Точно на 5 май, но без да знаем за това, ние се озовахме там. От всичките дни в годината, нацелихме точната дата.

Преди две години, без да сме го планирали или проучвали, отидохме да видим могилата в Старосел точно в деня на зимното слънцестоене и там разбрахме, че това е специален ден за този тракийски храм. Та се чудя, това късмет ли е, интуиция ли е, или имам аз някакви скрити дарби, за които не подозирам. Дали не е време да захвърля престилката и ботушите и да грабна археологическата лопата. Ако не открия Атлантида, поне ще прекопая на мама лозето.

Странджански импресии - част 2 - Малко Търново

2010-09-17T23:48:00.001+03:00

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

Музеят там е един от 100-те национални туристически обекта. Освен това е и безкрайно интересно място. Отдавна не ми се е случвало да се забавлявам в музей (откак бях в Музея на уискито в Единбург, ако трябва да съм точна). Е, Малкотърновският музей си беше попадение!

Ето какво пише за това място в сайта на Природен парк Странджа:

Петте експозиции на Исторически музей Малко Търново са разположени в 3 къщи, типични представители на странджанската възрожденската архитектура. В първата са подредени археологическите паметници, открити през последните десетилетия в обектите около и в града. Иконната живопис е представена в отделна експозиция с образци от местни майстори. Специално място е отделено на Преображенското въстание, а в етнографската сбирка са събрани автентични предмети и облекла за източно-рупската етнографска област, към която се отнася Малкотърновският регион. В Природната сбирка ви очаква вълнуваща среща със странджанската природа - използвайте телефонната кабина, за да “поговорите” с птиците, запишете се в необичаен “езиков курс” и ако не ви е страх, влезте в Тъмната стая, за да усетите странджанската нощна гора. Изненадите не свършват дотук – преживейте ги!

Та именно последната експозиция се оказа страхотна - и за нас, и за децата, които бяха на възраст от 2 до 14 години. Тъмната стая е малка като килер и вътре е тъмно като в рог, но се чуват звуците на насекоми, птици, животни... малките умряха от страх, а големите - от кеф. Играхме си с огромен дървен пъзел - странджанска гора, при който трябва да поставиш дървени плочки с различни животни на местата им - в клоните на дърво, под земята или на високо, в небето. Имаше и торбички с различни билки, които трябва да се разпознаят, а имената са написани на малко скрито листче.

Също толкова забавни неща имаше и в посетителския цнтър на природен парк Странджа - жабешки хор, който можеш да чуеш със слушалки, велоергометър, който ти казва със скоростта на кое животно се движиш, че дори и макети на стъпките и акито на различни животни - пак за разпознаване. Тръгнахме си оттам с книжки за животните на Странджа, така че вече и аз май ще се науча да различавам златка от пор.

В Малко Търново има още един туристически център, в който трябва един ден по-рано да заявиш желанието си да посетиш онези забележителности, които се намират зад граничните заграждения. Такава беше дестинацията за следващия ден.

Странджански импресии - част 1 - Бръшлян

2010-09-17T23:42:00.000+03:00

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

За мен Странджа е непознато място. След 4 дни, прекарани в обикаляне, разбрах, че ще се върна пак. Пускам някои снимки от кратката ни почивка и съм сигурна, че и вие ще изпитате подобни емоции от това красиво, необичайно и загадъчно кътче на България.

Изходен пункт, "база" на компанията, беше къщата на леля Сийка Янкова в с. Бръшлян. Там всеки може да се почувства като у дома си. Освен, че мястото предлага доста удобства, домакинята се оказа начетена жена, която ни разказа интересни неща за селото и за тоя край.

Местните жители се гордеят с църквата си "Св. Димитър", която е от 17 в. и е паметник на културата. Тя е изградена на мястото на древно тракийско светилище. В момента църквата едействаща - за съжаление нямат свещеник. Към нея има и килийно училище, което може да се посети.

В околностите на селото има няколко параклисчета. Ние се опитахме да стигнем до най-близкото - Св. Пантелеймон, което е само на 1 км., но липсата на маркировка се оказа сериозен проблем и се позагубихме. Остана ни само приятната разходка из гората:

На следващия ден все пак стигнахме до една от "аязмите" - извор, край който е вдигнат параклис на Света Петка, почитана като лечителка:

Особено ценена тук не е лековитата вода, а целебната кал - изворчето се намира на около 50 метра по-нагоре. За нея се знае, че лекува кожни заболявания:

На дряново дърво срещу извора всеки, който иска да се избави от болестта си, връзва нещо от дрехата си.

След като запалихме свещичка в параклиса на Света Петка, напръскахме децата с вода от аязмото и ги мацнахме с малко кал - за всеки случай, и след като аз покапах с восък най-новия си официален анцуг, поехме по пътя за село Стоилово, край което има красив водопад:

До водопада има заслон с огнище - там може да се хапне на въздух. Ние само се разходихме и поехме към следващата спирка от пътуването - Малко Търново.

Букурещ, видян набързо

2010-09-17T22:57:00.000+03:00

Един приятел каза, че написаното тук звучало като поток на мисълта ...Е, скъпи Сава, сега ще разбереш какво е "поток на погледа". Защото няма да разказвам колко е красив този град. Само ще го покажа.

Пригответе се за кратка разходка из Стария град. Но първо си пуснете това:

И поемаме. Пеш. Имаме цял ден пред себе си.

Нека обувките са ниски, защото повечето улици в този район са разкопани (е, с това поне сме свикнали).

Всички снимки - тук!
La revedere!

Сумела

2010-09-09T10:18:00.000+03:00

Преди много, много години, една чудодейна икона на Божията майка, нарисувана от апостол Лука, напуснала греховната Атина, и прелитайки над Егейското крайбрежие, стигнала до Черно море, за да намери покой в скална пещера в планините над Трабзон. По-късно двама гръцки монаси - Варнава и Софроний, получили видение и така успели да открият иконата в Понтийските Алпи. Те решили да построят там манастир и скоро в него почнали да идват поклонници, за да видят необикновения образ на Божията майка. Нарекли го на Panagia tou Melas - Богородица от Черната скала (или от планината Мела), според едни, Черната Богородица - според други. Защото наистина изглежда доста черничка.

Запазените исторически документи свидетелстват, че манастирът многократно е бил разрушаван, а след това въстановяван, като в сегашния си вид е от ХІІІ в., благодарение на даренията на император Алексий ІІІ Комнин, владетел на Трапезунд. Неговите наследници продължили традицията щедро да подпомагат манастира, традиция, която била продължена дори и от османските владетели, въпреки, че тяхната религия била исляма, а не християнството. По време на оманското владичество, той нацяло запазил привилегиите си. Манастирът се запазил като духовно средище чак до ХІХ век.

Поклонническият туризъм ми е чужд, но тоя манастир е доста необичаен, стенописите въре в него - също. А и е близо до Трабзон, така че потегляме.

Посоката е Мачка - на 50тина км. от Трабзон, а пътят - страхотен: тунел след тунел, ама добре осветени, красиви гледки и идеален асфалт. За разлика от закачливото си име, Мачка ни посреща доста навъсено с няколко бронирани машини, по които са накичени пръскала за водни струи за разпръскване на демострации. Дотук с пасторалната сцена!

Тръгваме по един съвсем планински път, е, много добре асфалтиран, ама все пак сме в Турция, то тук това е нормално. И в един момент, след десетина минути, виждаме жандармерийски пост и се налага да спрем. Някакси успяваме да се разберем, че с колата сме дотук - айде, ако обичате, на този паркинг и после се качвайте в организирания превоз. Ми с жандармерист не се спори, оставяме колата, нарамваме раницата с апарата и се натоварваме в чакащия наблизо долмуш. Аз съм възхитена от организацията, която са създали комшиите - зер, има бусове, да не се струпват горе коли, да им е комфортно на посетителите ... Възхитата ми трае около 15 минути, когато долмушът спира на един паркинг (манастир наоколо йок) и ни съобщава, че трябва да му дадем по 5 лири за возенето. Ми как тъй, бре! Ние да не сме те искали, накараха ни да се качим, що да плащаме, ние си бяхме добре с колата. Обаче няма начин, плащаме и слизаме. Шофьорът криво-ляво ни обяснява, че ще ни чака пак тук след 2 часа. Ок, дано ни стигнат. Като знам какви икони има ... докато обиколим, докато ги наснимаме ... И докато се каним, пред нас се изправя една мощна тълпа, която стои като омагьосана през огромен екран, на който един Дядо Поп пее, та се къса.

В този момент, чак в този момент аз стоплям, че днес е 15 август - Голяма Богородица за православните християни, че манастирът е гръцки и че очевидно ние сме се натресли на Храмовия празник. Ауууууууу, че хубаво - мен пак ме обзема ентусиазъм ... и пак бързо ми минава. Много любезен момък в униформа ме информира, че до Манастира се стига само с Много Специалните Разрешителни, издавани от Губернатора на Трабзон. Каквито ние нямаме. Така че можем да се наслаждаваме на Дядо Поп, който пее от големия екран (като на рок концерт, но публиката не пие бира и почти няма кожени панталони). Или да седнем в чайната. Или да дойдем друг ден.

Така че ние правим няколко снимки, сменяйки три обектива. Сумела в общ план. Сумела в близък план. Сумела макро.

Запознаваме се с двама братовчеди - австралийци, които упорито твърдят, че аз имам унгарски акцент. Как ли пък не!

Бутаме се в тълпата, но е кофти и бързо се отказваме.

Връщаме се на паркинга, намираме долмуш, слизаме на долния паркинг и плащаме по още 5 лири за услуга, която не сме искали. Заедно с австралийците се опитваме да изясним тази тъпотия с шофьора. Той побеждава и прибира парите.

Та вече на родна почва, разбрах, че сме присъствали на исторически момент.

През 1923 год., манастирът е бил изоставен от монашеската общност, след подписания договор за размяна на население, следващ края на гръцко - турската война. По силата на спогодбата, над милион и половина гърци трябвало да напуснат Мала Азия, в замяна на около половин милион мюсюлмани, които били изселени от Македония и Тракия. Преди заминаването си, монасите успели да скрият най-ценните реликви в параклиса "Света Варвара". След преговори между Турция и Гърция на правителствено равнище, иконата на Панагия Сумела е пренесена обратно в Гърция през 1930 год.и днес се намира в новия манастир, построен именно за тази цел в планината Вермио и на около 20 км от Верия.

След обезлюдяването му, манастирът функционирал само като музей - както за православни туристи, така и за мюсюлмани, които вярват в лечебните свойства на намиращия се там извор.

В продължение на 88 години в Сумела не е имало литургии, до тази година, когато Вселенският и Константинополски патриарх, Вартоломей І, отслужва Божествена литургия на празника Успение Богородично. Това събитие се тълкува като „жест на добра воля към православните християни”, но според някои е израз преди всичко на стремежа към религиозна толеранстност на турското правителство, който да даде ясен знак към Европейския съюз.

По тази причина манастирът беше пълен с поклонници от Гърция и Русия:

И макар да не успяхме да видим стенописите, поне се утешавам, че бях участник в едно значимо събитие. И че успях да видя това ...

А изображенията на "Черната" Богородица - друг път. Дотогава - Google Image!

Виртуално кафене, епизод първи: "Мъжете в Турция"

2010-09-07T23:46:00.000+03:00

Вървим си с Й из Трабзон, на мен ми е хубаво - нали сме на път, на ново място, какво ми трябва друго (имам и СМС, че децата са добре!!!)

"Ех, що ли не понаучих малко турски, преди да тръгнем, заявявам жално аз, колко по-лесно щеше да ни е сега с комуникацията".

"Ами, хич не ти трябва тоя турски. Все едно, никой нямаше да иска да говори с тебе" - отсича Й, съвсем в духа на местната традиция, че жената трябва много - много да не знае.

Което леко ме доизнервя, защото и без това от известно време забелязвам, че трабзонлии ме зяпат по един не много ласкав начин. Хващам един поглед, после втори ... явно е тенденция. Оплаквам се на Й, който първо настоява, че си втълпявам, но после се съгласява. Дразнещо е, защото в момента, в който усетят, че си ги "хванал" как те зяпат, те отвръщат засрамено очи и крадешком поглеждат, да не би мъжът с теб да ги е видял. Щото тогава - проблем!

Тук е мястото да кажа, че такова кофти преживяване нямах абсолютно никъде другаде из целия Анадол. Видя ми се странно (като оставим настрана факта, че усещането е и неприятно) и на едно виртуално кафе по тоя повод се оформи лафче. Та разговорът се завъртя първо покрай странния навик на местните продавачи да връщат рестото на мъжете, нищо, че жената пазарува, а после - на отношението между половете въобще.

Първа се включи кака Делта - жена пътувала много, видяла свят шарен, самата тя много шарена и експресивна. Та тя почва да обяснява, че щом усети такова отношение, веднага почва да гледа лошо: "Така си гледам аз страшно и грознУ, щото може мангите да ми вземат, да знаят какво искам, а да се обръщат към сУпрУжиетУ. Ами ако е глухоням, кО шЪ праЙм тУгаЗ. шЪ гУ играя аз тоя номер, ако ми се случи такава работа."

Пина вкарва мулти-култи сравнение. Демек, и другаде е същата работа: "И в Египет беше така. Мене ме зяпаха, но не ми говореха. Ако се загледам по някоя сергия, веднага на мъж ми предлагаха да го купи, не на мен. Изобщо с жена, която е с мъжа си не комуникират. Ако е сама жена (туристка) е друга работа"

Aнжето - работеща (и работна) жена, видяла какво ли не по изложения и панаири: "Хе, хе, при първите командировки в Турция, докато мъжкото инженерно и началническо (турско) население ми угажда на акълите да ходим по магазини и молове в Истанбул, колчем се бръкнех за пара, до мен изникваще шеф ми и плащаше. То добре така, веднъж, два пъти, на третия път го издебвам и си плащам сама. При което изневиделица се появява бай ми шеф, почва да гледа лошо ту мен, ту продавача и да гълчи ... Бях ги забравила тези маниери, честно, но докато превеждах на разни братски араби, случките бяха същите. Аз го отдавах на младостта си тогава, пък ей го на, на пола трябвало да го отдам.

Сега се сещам за първия си ербаплък да джиткам сама из едно машиностроително изложение в Истанбул. Щото хем съм прилично облечена, хем на визитната ми картичка пише "Trade and Marketing Manager", хем на прилична възраст тъй жена ... Добре , че ме настигна преводачът от турската фирма! Определено 3 щанда ме отсвириха като стой та гледай, докато не се материализира Джевдет, та с него вече тръгна конушмата.

Аз (правя се на много умна): "Определено всеки географски регион си има особености и аз се опитвам да ги уважавам. Но понякога тия особености леко излизат извън моите представи за здрав разум и тогава - на едно емоционално ниво, се дразня. Иначе онова, рационалното ниво, е наясно, че такъв е табиХетът."

Делта: "А аз да ви кажа за Щата Джорджия- демек нашТЪ комшийскЪ Грузия.

Поти таун - преди някоя и друга гУдинЪ - сега незнам как е де, това за пояснявка. Еййй, такова зяпане не съм виждала никога през живота си. Няма значиние дали си със мЪжО си или сме само Лейдита. Обаче, когато бяхме със мъжовете си, много, ама многоУ възмутитИлнУ нЪ гладаха, защото се държахме за ръчици. А там при тях няма такова нЯщУ. Там е, женЪ със жинЪ, мъж сО мъж. Ако видехме случайно, ама случайно мъж и жена, те на разстояние един от друг. Та ей тВа беше у Поти таун, деТ сЪ слезли АргонавтитИ".

Джорди (интелектуален тип, живее в Истанбул и тънко се занася с останалите): "Хм, пък туй за мъжките погледи и отношение ... аз да си призная, за ужас на всички феминистки , обичам когато не ми се налага да се занимавам с обслужващ персонал. чувствам се като източна принцеса - прекалено височайша ... хаха ха, това в кръга на шегата, разбира се!"

Лора (също интелектуален тип, много фина, не се занася и живее в БГ): "Аз, снощи, докато висях над котлона да майсторя едни палачинки , се размислих върху това, което разказва Хапчица ... Всъщност, това поведение в обноските към жената (все едно е безсловесна) , какво изразява? ... Пренебрежение към нея? (не говорят с низши твари) Почит към нея? (демек, не смеят да я погледнат в очите) Уважение/страхопочитание към придружаващия мъж? (показват, че знаят кой е шефът ) ... Много разнообразни тълкувания съм чувала по тези въпроси, но все от странични наблюдатели, не от хора , които се придържат към този тип етикет ..."

Аз: Toва е интересно, Лорче. И съм се чудила. Според Корана, жената и мъжът са равни и Аллах не би одобрил прояви на неглижиране. Така че обяснението трябва да се търси по-скоро в традициите, отколкото в религията. В подкрепа на това (поне за мен) са различията в чисто географски план - по Черноморието е едно, на югоизток - по-друго. Но така или иначе, вероятно причините са коктейл от написаното от теб, като според манталитета, образованието, възпитанието, социалното положение и знам ли още какво, надделява едно или друго."

Лора: "Това е другото любопитно нещо ... По принцип, битът и нравите в районите около морета и океани, носят белези на най-разнообразни по произход традиции. Освен това най-често, това са места , свързани с туризъм и търговия т.е. постоянен контакт с външния свят ... Човек няма да предположи, че на такова място ще се запазят дълго архаични порядки, както е нормално да стане в по-вътрешно разположени и по-затворени области ..."

БЗ (космополит със склонност към енциклопедизъм): "И директно на въпроса за уважението към жените и разговорите с тях. Краткият отговор е – не е от неуважение, от уважение е. В Quran-а пише, че жените и мъжете са равни В ОЧИТЕ на Господ, НО двата пола имаT определни задълjения и отговорности, к/о се различават. Пак там има 2 сури (глави) за жените: едната е "Мариям"(19, Surah Maryam)(за Дева Мария; така се казва и самата сура), а др. е “Жените”(4, Surah An-Nisa). В един хадис nъk(писания за живота на Мохамед), се описва случка(за която с/м писала и др. път, ама аз лично много я уважавам та ше си я повторя пак ):

Един мъж отишъл при пророка и го попитал: Кой трябва да уважавам и обичам най-много?

Мохамед: Майка си.

Мъжът: После

Мохамед: Майка си.

Мъжът: А после?

Мохамед: Майка си. Тогава/след това баща си. Раят е в краката на майката.

Вярващите мъже и жени са посъветвани/напътствани да не гледат др. пол (да не зяпат), а културно и възпитано да свеждат глава и да отвръщат поглед, за да няма искрици на плътски желания и страсти kъM погрешен човек. И като трета причина за такова отношение е именно уважението на един мъж към др. и към неговата ‘собственост’ (оригиналното значение е било , че жената e ‘отговорност’ на мъжа, но понякога и някъде, и в последствие за съжаление, от оригиналното значение и замисъл не е останало нищо.

(Aз действам според случая и се старая да не го приемам лично, освен ако и когато знам, че е нарочно. Е тогава, нЕма прошка.)"

Делта: "БЗ-че бе, знам, че това непоглеждане към жените е от уважение, ама пак се дразня някой път. Мислиш си, че те имат за стена........"

Джорди: "Между другото, вчера споделих с брата на моя съпруг наблюденията на Хапкова за нравите по Турското Черноморие. Беше ми любопитно как той ще ги рационализира. Каза, че в този край жените са основно работна ръка - те отглеждат тютюна, чая, лешниците и каквото друго вирее там. А мъжете седят из кафенетата и се занимават единствено с пласирането на готовата продукция. Един вид жената не е на особено голяма почит. Каза също че жените им се славят с голямо трудолюбие (то какво ли друго им остава, де)."

Делта: "Абе, аз ви споменах, че като бяхме във Поти Таун, как ни гледаха и мъже и жени, че сме хванати за ръчици със нашите си Ашкъми. Ама и аз ги гледах опулено, че те са се вторачили така във нас. Ама нарочно ги гледаФ."

Джорди: "Ама пък не ви ли става приятно че глобализацията, интернационализацията, цивилизацията, феминизацията и всякакви други -зации не са достигнали все още тези кътчета? Че все още има местенца съхранили порядки от други времена, трудни за разбиране от нас, но пък "шарени" и неповторими?"

Ангелина: "На мен ми става неудобно,че толкова съм свикнала с всичките тези други -зации, че забравям, че съществуването на шарении е нещо абсолютно естествено и дори задължително. Иначе - какво, супермаркет и МакДоналдс."

Джорди: "...и префабрик, полуготови, прекалено пакетирани, полусмлени ...."

Та така ... мъжете може и да мислят, че съберат ли се пет жени на едно място, става кокошкарник, но ако оставиш настрана шума от пляскянето на белите крила, всъщност ще откриеш, че жената все пак си остава по-мъдрата и по-толерантната част от човечеството. Защото какво излезе - уж ни уважават, пък ни обиждат. А ние уж се засягаме, а всъщност мъдро го приемаме, защото светът е шарен и всяка нормална жена го знае точно толкова добре, колкото номера на сутиена си.

П.С. Не показвайте този материал на съпрузите си. Не е нужно да знаят, че "раят е в краката на майката". Не и на тяхната майка.

П.П.С. ок, пошегувах се.