Истории за лъжички

Бях на кафе у дома на моя близка тази пролет. Случайно стана дума, че хобито й е да събира лъжички за чай и кафе. И като извади една голяма торба с лъжички - истинска торба с истории...това е лъжичката, която сложила началото на колекцията, това - лъжичката, с която захранила дъщеря си, тази лъжичка е спомен от приятели, пътували тук или там... другата - от семейна почивка, от командировка. Накрая ми подари една и на мене и се пошегува, че и аз мога да събирам лъжички.

Да бе, да! Аз да не съм в трети клас. Събирането на марки, сапуни и салфетки вече не ми е интересно. Обаче като ти пуснат мухата, тя си бръмчи. А ако в главата ти има и други мухи, компанията става бая гръмогласна!

Скоро след това ходих до Холандия и там, във Волендам, купих втората лъжичка за моята колекция. Ами така де, няма да събирам само бръмбари и глупости - нека да имам и нещо, като за пред хора. Холандската ми лъжичка има две малки порцеланови обувки със сини шарки на дръжката и достойно застана до лъжица № 1, която се кичи с кралски лъв от неизвестни земи.

Тръгвайки за Турция, лъжиците ми бяха последния дерт, дето се вика. Мислех си за пътищата, децата, кюрдите, децата и т.н. Но лъжиците сами почнаха да ме намират. Първата се появи в Сумела - на земята, пред мен, точно в деня на Голяма Богородица. Това беше симпатична случайност, защото тръгвайки натам, не се бяхме сетили, че на 15 август е храмовият празник там.

Втората лъжичка намери моят съпруг в кратера на вулкана Немрут - до един камък край топлото езеро. Някой като нас е взел чай от близкия заслон и е тръгнал наоколо. Може и да е бил българин, знаеш ли. Стопанинът на заслона разправяше, че българите били много добри хора - опъвали палатките долу и оставали с дни. Е, как да не остане човек - той предлага и чай, и чорба, а пък гледката е един път!

Гледката е един път, ама вятърът - поне пет пъти по-силен, отколкото може да понесат градски чеда като нас. Затова вечерта, в хотела в Битлиш, аз бях червена като рак, а съпругът - с болно гърло. Тръгнах да търся гореща вода за Тайлола. Аз не знам турски, чорбаджията на хотела не знае български. Голям театър изиграх, докато обясня, че ми трябва топла вода. Разбрахме се накрая, а водата дойде в красива порцеланова чаша и изящна лъжичка.

Малииии, искам я тая лъжица, ама как да се разбера с човека. Цяла вечер умувах, а на сутринта се опънах насреща му и на най-куция английски, на който бях способна, попитах може ли да купя лъжицата. Отсреща ми отправиха толково изумен поглед, че аз взех да се припотявам, да не би нещо да съм ги засегнала. Оказа се, че ми я подаряват, какво купуване, моля ви се ... Благодарих сърдечно.

Следващият трофей от колекцията е чудата лъжица - чирпак, която изрових от един дюкян в Диарбакър. "Кач пара?" - " 1 лира". Е, щом е бир лира, не си струва да се пазаря даже. От там взех и сувенир за моята приятелка - с голямата колекция и торбата с истории.

В Диарбекир е една от най-старите джамии в Турция - джамията Улу. Рано сутринта, по хладно, тръгнахме да я видим. И до портата, на земята, беше моята следваща находка:

 До скоро мислех, че съм магнит за простотии и луди. Е, сега ми е по-леко, като знам, че освен тях почнаха да ми се лепят и лъжички. Дано дотам останем с лепенето, че и без това си ходя с едни пет кила отгоре, дето всъщност не ми трябват .

 

А тази ли ... тази я намерих преди малко, докато снимах навън :)))