Скалните църкви в Сакар - част 1 - с. Михалич

Бях чела за тях още преди години. И да си призная, най-сериозната причина да отлагам пътуването нататък, е страхът ми от змии. Местните хора говорят, че в района на скалната църква край с. Михалич живеят двойка пепелянки (от този романтичен елемент може да се предположи, че все пак е легенда), които посрещат на входа й навлеците, дошли с нечестиви намерения да търсят имане. От друга страна, или търсенето на имане е национален спорт, или пепелянките са станали много любопитни, защото в разказите на блогъри за тях се разказва от първа ръка.

Но очевидно натрупаната напоследък умора си каза думата, защото тръгвайки из Сакар, напълно бях забравила за тая опасност. За това пътуване тръгнахме с най-проходимото семейно возило, с което имаш усещането, че светът е твой. Или - ако още не е, е само въпрос на време да го тръшнеш в краката си. Какви змии, какви пет лева, мен такива дреболии не ме плашат!

 Първата спирка по трасето беше скалната църква край с. Михалич. За нея ще прочетете една и съща статия (писана от археологът Ирко Петров, директор на музея в Хасково), интерпретирана къде по-точно, къде по-лежерно, от повечето източници в нета за скалната църква в Михалич. В общи линии най-отличителното за тази скална църква е фактът, че тя е единствената по нашите земи с триконхална форма. Не единствената въобще, защото триконхални са още доста църкви в страната - като "Свети спас" в с. Червен брег край Дупница, църквата в Пещерския манастир „Свети Николай Мирликийски”, Земенско, "Св. Нилола" край с. Вуково, Кюстендилско. Наред с тези - не чак толкова известни, освен за специалистите, храмове, се нарежда и църквата край с. Михалич, която е единствената скална триконхална църква. И за да не подхвърлям из киберпространството непознати думи - ето какво казва Уики по въпроса за конхите и конхалните структури:

Конха (на гръцки konché; лат. concha - мида) e полукръгла ниша, която в кръстокуполните (триконхални / trikonchos) византийски и романски църкви се намира на северната и южната стена на храма. Източната, третата много по-голяма конха в олтарното пространство се нарича апсида. Външно, конхите имат куполи и различни форми - полукръгла, тристранна, четиристранна, шестстранна и др.

И сега, след като отделихме от времето си, за да научим една нова дума, да се мятаме пак на колата и да потегляме. Посоката е позната - от Свиленград към  с. Маточина (с крепостта Букелон и другата скална църква). Малко преди с. Сладун се вижда отбивката за с. Михалич, което е на километър наляво от пътя. А пък малко преди самото село има дискретна табела, лаконично заявяваща "Скална църква". Нататък води един хубав черен път, който след 200 м. свършва на една поляна. И толкова! Няма скална църква, но има овце. Тръгваме с колата да търсим следи от табели, пътеки, църкви, хора ... поляната е пребродена, следи - йок. Но пък намираме овчаря, който е под един храст, с изути галоши и разпасан колан. Човекът чинно се огащва, обува и ни повежда към цървата. В този момент и ние виждаме дискретната стрелчица, сочеща посоката:

"Нищо, нищо - казва чичото - Аз ще ви изпратя, че то тука ... малко змии се въдят, да не се стреснете!" Ей в този момент мен ме обзема отново атавистичният ужас, ама вече няма как да дам назад. Стигаме до входа на църквата.

Там вече се кипри една минималистична информационна табела, която те осведомява, че скалната църква е датирана към 10ти век (с два века по-стара от Ивановските скални манастири!!!) и вероятно е използвана от монаси и отшелници, последователи на различни ереси. Как ще го тълкуват историците това - не знам, но имайки предвид, че християнизацията като официална държавна политика е започнала едва век по-рано, май няма нищо странно, че е изобилствало от ереси. От друга страна, близостта с Византия уж е предпоставка за по-ранно разпространение на християнството ... Всъщност не съм никак наясно, дано някой ден ми се изясни и тази част от историята.

 

 

Надолу водят 14 стъпала. Правят впечатление и трите плитки полуцилиндрични ниши над входа, с които строителите на църквата са се  постарали да наподобят  прозорците над входовете на градените църкви. 

С внимателни стъпки се отправяме към вътршността, защото никой не знае от къде те дебнат змиите! Днес ги няма. Отдъхвам си и почвам да се оглеждам - виждат се конхите - всяка дълбока по 4 м. Срещу входа, в посока изток, е третата конха, апсидата, на която се вижда изсечен в скалата олтар.

В сандъчето има изгорели свещи, а цветята са още свежи. '"Аааааа, вчера идва един рейс от Стара Загора", обяснява чичото, а аз благодаря на късмета си, че не се засякохме с цял рейс фенки на поклонническия туризъм. Заглеждам и наполовина срязана пластмасова бутилка, в която капе от тавана. Това била лековита вода, която помагала за всякакви болести. Явно за уплах не помага, защото на мен още ми е свито под лъжичката.

Овчарят ни оставя да си снимаме на спокойствие, децата излизат навън, а аз имам минутка да огледам още веднъж:

 

Излизайки навън, успявам да видя как изглежа входът на скалната църква отгоре - трябва много да се внимава, защото има опасност човек да се изсипе право надолу:

За моя радост още не вали, колата - символ на защитата от бдителните влечуги, е на двайсетина метра ... Палиииии, бързо да потегляме, че имаме още цял куп неща за гледане! Признавам си, че от такива места ме побиват тръпки и ми се стяга душата. Нищо чудно, че отшелниците из скалните църкви ги е избивало на девиации. Пардон, ереси. До скоро!