Wednesday, September 1, 2010

Пътуването, което почна в петък, 13ти, и завърши със среща с Али Ръза

Двамата с Й. имаме три деца и баба, която ненадейно обеща да ги гледа - и трите, за около две седмици. Прекрасно! Бързо трябваше да решим накъде поемаме, докато децата са здрави, а бабата не се е отметнала.

Плановете бяха направени набързо. Отдавна ми беше мерак да обиколя разни затънтени местенца из Анадола, за които се иска повече време. За мой късмет и Й. беше навит, а и как няма - по-голямата част от трасето беше високопланинска, а ние като чуем за офф-роуд, и сме готови и до Диярбекир да стигнем ... не че не стигнахме.

Пътуването ни трябваше да съвпадне с началото на свещения месец Рамазан. Което доведе до притесненията ми, а какво ще се яде по цял ден, докато местните праведно постят и се молят? Затова напълнихме една торба с консерви, които върнахме после в БГ. За щастие, местните освен, че постеха, готвеха и печаха хлябове за такива като нас. Ах, тоя хляб!

В последните дни преди нашето заминаване, бабата се съгласи да вземе децата малко по-рано от уговореното. Значи и ние ще тръгнем по-рано. Речено-сторено! И без това ни чака много път. И като седнахме вечерта да гледаме новините, си дадохме сметка, че всъщност тръгваме на култовата дата 13ти, петък. Е, щом така стане, нещата ще са или много зле, или напротив.

И така - в 3 часа сутринта потегляме.
Возилото - най-икономичния вариант, който имахме, защото горивото в Турция е доста скъпо - Мицубиши аутландер. Свалили сме задния ред седалки и ако се наложи, можем да спим в него.
Екипировка - от дебели якета (ще сме на голяма надморска височина), до бански костюми. Аз съм се запасила и с няколко тънки кърпи за глава - за в джамиите и заради силното слънце и вятъра. Оказа се много разумно.
Медикаменти - цяло куфарче. Най-добрата и пълна походна аптека, която някога съм подготвяла. За съжаление, влезе в употреба.

Товарим и тръгваме. След пет километра, някъде на околовръстното, Й. се сеща, че сме забравили да си вземем дискове с музика. Айде сега, глезотии. Карай, ще слушаме радио. Айде, айде, ама само след 120 км., като минахме границата, и стана ясно, че по турското радио няма друго освен турска музика. Та идните 10 дни се потопихме изцяло и в интонационната среда на комшиите. Ама слуша ти се рок нещо, джаз, туй-онуй...Няма! Турски песни! Като свършат песните - турски реклами. И в този момент в ушите ми дрънчи едно мощно "Ер пилич, еееер пилич"!


Някъде след Истанбул хващаме някакво университетско радио, което пуска музика на английски. О, мехлем! Наслаждаваме се на Бритни и Кристина с искрена радост. Мисля, че и на Тейк дет щях да се насладя в този момент.

Ден първи беше отреден за път. Колкото повече успеем да минем, толкова по-добре, защото всъщност сме се отправили към Трабзон. По път сме решили да спрем в Сафранболу (Safranbolu) - малък, но много красив град, известен преди всичко с архитектурата си.

Минава обед, вече почваме сериозно да се схващаме от пътя. Добре, че тук-там има разни аутлети. Аз прекарвам по 30 минути в L.C.Waikiki или в нещо от сорта, а Й. пие 3-в-1 и се разтъпква. И е на темата: "Айде, душко, днес сме тръгнали, знаеш ли още колко такива ще има по пътя". Не знам, но разбрах - николко! Нищо не си купих. Срамота!

Караме по магистралата. Срещу нас - голяма табела, отбивка за Адапазаръ. Ха така! Ей-сега е моментът да посетим дома на Джеврието. Аз почвам да се вълнувам и да обяснявам на Й, как днес ще видим къщата на Фикрет, а утре - в Трабзон, можем да видим къщата на семейство Текин. "Абе аз що не ти спра сериалите", заявява Й, който няма никаква обща култура.

Та така - в шеги и закачки, стигаме до първата спирка - Сафранболу.

2 comments:

катя said...

Здравей! Ще чакам продължението... Поздрави!

tutulina said...

Аз също чакам продължението. Много ми е интересно, а и хубаво и леко разказваш ...

Search This Blog