Накъде върви светът
Затова си запретнах двата коловоза
И тръгнах на път
Мога да седна и надълго да ви разказвам какво има, като се тръгне от Трабзон за Карс. През Ерзурум.
Мога и да не го направя.
Вместо това ще ви разкажа моята приказка за един красив път. Един от най-красивите, на които съм била. Защото пътищата имат характер - някои се водят леко, други все те дърпат назад, някои са гладки и леки, други - чепати като телена четка. Този път беше като красива жена - дори и когато не е на кеф, пак не можеш да му отречеш хубостта.
Моят път не е така известен, като оня на Керуак, на Пеньо Пенев или даже на Уили Нелсън или Пърсиг. Но не мога да си изкривя душата, че макар и скромен, моят се държеше като един същински СтефанЦаневски път и все имаше мнение. Даже беше диалогичен. В смисъл, че ние решавахме, че ще кривнем от него, но той бързо ни вкарваше обратно в пътя и ни повеждаше накъдето трябва. Та така ...
Вървя що вървя, и пътя отъня
Стигна до една планина.
Оказа се не планина, като планина, а първото от многото калета, които щяхме да видим. Но понеже беше първото - тръгнахме да го покоряваме. И с късмета на начинаещия, се оказа, че сме нацелили едно от най-непристъпните - т.нар. Козя крепост край Гюмюшхане, до която се стига по скрити в скалите кози пътеки. Е, нашият път вървя известно време нагоре все пак, покрай една стръмна урва, после стигна до някъде, и както в приказката, се случи следното:
(Пътят) спря ...и проговори
"Не мога нагоре
Тук е края на всички пътища
Нагоре е безпътица"
И свърши. Ето така:
Та след като пътят реши да спре, и ние спряхме. Аз не съм по козите пътеки, колкото и да са измамно леки. Спряхме, направихме някой и друг кадър на панорамата ...
...и тръгнахме надолу.
Но странно, пътят се носеше из едно богато плато, чак да не повярваш, че толкова нависоко може да има земеделие. Докъдето ти поглед стига, се виждаха едни златни поля, а сред тях царствено се беше проснал нашият път:
Не път, ами ориенталска красавица - ленива, отпусната, жежка. Някоя, дето не обича да я притесняват, та заради това само ние се бяхме осмелили да й разваляме рахата.
И както се носехме из това странно място, изведнъж
шосето заподскача по каменисти баири
Не пее, обаче,
а пее и свири:
Горещата красавица сложи пустинно було. Плодородното плато изчезна и на негово място дойдоха каменисти баири, само тук-там прорязвани от зеленото на някоя река. Но пък има ли реки, има и селца, паланки и какво ли още не.
Но този път беше много своенравен. А и вече се умори. Щом слънцето взе да залязва, пътят се възгордя.
Аз съм най-главният път
По мене се движи светът.
Да казва кой каквото ще
Други пътища няма въобще.
Е, може и да е самохвално, но трябваше да му признаем, че е уникален! Или може би не е съвсем уникален, сякаш в Аризона имаше нещо такова, а? Така че, моля-моля, драги мой, не си навирвай носа, все пак си просто път и работата ти е тази вечер да ни доведеш до Карс, нали?
Има много големи пътища, зная,
Но всички започват и свършват със мен
Но всички започват и свършват със мен.
Защото без мен, без теб, какво са тия пътища - асфалтови линии без смисъл.
На добър път!
Мога и да не го направя.
Вместо това ще ви разкажа моята приказка за един красив път. Един от най-красивите, на които съм била. Защото пътищата имат характер - някои се водят леко, други все те дърпат назад, някои са гладки и леки, други - чепати като телена четка. Този път беше като красива жена - дори и когато не е на кеф, пак не можеш да му отречеш хубостта.
Моят път не е така известен, като оня на Керуак, на Пеньо Пенев или даже на Уили Нелсън или Пърсиг. Но не мога да си изкривя душата, че макар и скромен, моят се държеше като един същински СтефанЦаневски път и все имаше мнение. Даже беше диалогичен. В смисъл, че ние решавахме, че ще кривнем от него, но той бързо ни вкарваше обратно в пътя и ни повеждаше накъдето трябва. Та така ...
Вървя що вървя, и пътя отъня
Стигна до една планина.
Оказа се не планина, като планина, а първото от многото калета, които щяхме да видим. Но понеже беше първото - тръгнахме да го покоряваме. И с късмета на начинаещия, се оказа, че сме нацелили едно от най-непристъпните - т.нар. Козя крепост край Гюмюшхане, до която се стига по скрити в скалите кози пътеки. Е, нашият път вървя известно време нагоре все пак, покрай една стръмна урва, после стигна до някъде, и както в приказката, се случи следното:
(Пътят) спря ...и проговори
"Не мога нагоре
Тук е края на всички пътища
Нагоре е безпътица"
И свърши. Ето така:
Та след като пътят реши да спре, и ние спряхме. Аз не съм по козите пътеки, колкото и да са измамно леки. Спряхме, направихме някой и друг кадър на панорамата ...
...и тръгнахме надолу.
Но се оказа, че пътят е коварен и ни готви нова изненада, като лека - полека надига глава и почва да ни издига, нагоре и нагоре, докато се стигне - уж по равното, до тази височина:
Но странно, пътят се носеше из едно богато плато, чак да не повярваш, че толкова нависоко може да има земеделие. Докъдето ти поглед стига, се виждаха едни златни поля, а сред тях царствено се беше проснал нашият път:
Не път, ами ориенталска красавица - ленива, отпусната, жежка. Някоя, дето не обича да я притесняват, та заради това само ние се бяхме осмелили да й разваляме рахата.
И както се носехме из това странно място, изведнъж
шосето заподскача по каменисти баири
Не пее, обаче,
а пее и свири:
Горещата красавица сложи пустинно було. Плодородното плато изчезна и на негово място дойдоха каменисти баири, само тук-там прорязвани от зеленото на някоя река. Но пък има ли реки, има и селца, паланки и какво ли още не.
Но този път беше много своенравен. А и вече се умори. Щом слънцето взе да залязва, пътят се възгордя.
Аз съм най-главният път
По мене се движи светът.
Да казва кой каквото ще
Други пътища няма въобще.
Е, може и да е самохвално, но трябваше да му признаем, че е уникален! Или може би не е съвсем уникален, сякаш в Аризона имаше нещо такова, а? Така че, моля-моля, драги мой, не си навирвай носа, все пак си просто път и работата ти е тази вечер да ни доведеш до Карс, нали?
Има много големи пътища, зная,
Но всички започват и свършват със мен
Но всички започват и свършват със мен.
Защото без мен, без теб, какво са тия пътища - асфалтови линии без смисъл.
На добър път!
7 comments:
Evala, aferin(m), mashallah :) (bz)
Чета с удоволствие :) Благодаря!
Прекрасно, прекрасно !
Неповторимо преживяване в снимки!
Отново БЛАГОДАРЯ РОСИ!
Нора
Все едно аз пътувах по този път....Благодаря!!!
Разкошни снимки! Прекрасни метафори! Браво :)
BZ, Катя, tutulina, BIMBO, gery - благодаря!
Гери, заслугата за метафорите е на Стефан Цанев и на Бате Климент. Аз съм само интерпретатор, вероятно кадърен. Или не толкова, но пък с верни другари, които го хвалят :)))
Роси, тази вечер аудиторията беше по-голяма - цялата фамилия.Приеми поздрави и благодарности.
Нора
Post a Comment