Отдавна беше време да направим това пътешествие. Всичко започна с едно почти тривиално пътуване до Златоград преди години, което щеше да е посветено на хапката и пийката. Но случайно се загледахме по скалните жертвеници край с. Бенковски и това сложи началото на интересът ни и към историята на тоя край. След вече станалите традиционни посещения до Перперикон, Татул и малко по-екзотичната "Каменна сватба" край с. Зимзелен, Кърджалийско, беше ред да се потопим в дълбокото и да поемем към по-неизвестните, но затова по-интересни места.
Майските празници се оказаха чудесен повод да тръгнем на това пътуване. Естествено, наложи се известна предварителна подготовка: определянето на маршрута, проучването на пътищата (оказа се, че все пак има изненади), намирането на места за спане, събирането на информация за "обектите", защото беше ясно, че там няма да ни чакат екскурзоводи.
И така - на 3 май сутринта, въоръжени с много минерална вода, разумно количество суха храна, резервни обувки и много ентусиазъм, потеглихме на родопското пътешествие. В групата имаше и един турист на година и три месеца, както и една четиригодишна "кака", които понесоха пътуването удивително добре и май се забавляваха не по-малко от нас самите.
Началната точка на нашия маршрут беше Стара Загора, а първа спирка - с. Долни Главанак, което се намира на 35 км. от Харманли, в община Маджарово. Пътят до там е лек, равен, с хубав асфалт и го минаваме бързо. Е, спряхме веднъж, защото гледката на щъркеловото гнездо, населено от колония врабци, си струваше гледката:
В този момент мъжете вадят телеобективите и почват да се правят на супер-фотографи, така че за мен остава варианта да си снимам на воля със сапунерката. Е, естествено, моите снимки са най-хубави :)
След двайсетина минути все пак някакси успяваме да се качим пак по колите с обещанието, че там, за където сме тръгнали, ще има и врабчета, и щъркели, че дори и скални лешояди... Продължаваме по пътя. Наоколо е невероятна красота. Казваме си, че дори и да не намерим нищо от заплануваните тракийски паметници, само заради тия гледки си струва:
Най-сетне стигаме до с. Долни Главанак и вадим една разпечатана от интернет топографска карта. В групата има професионалист, който това е учил, и той казва накъде да караме. В крайна сметка с помощта на картата и на професионализма стигаме до едно поле, застлано с говежди тор и обсипано с големи камъни. Слизаме от колите и дъщеря ми веднага стъпва на едно голямо нещо, което тя кръсти "лайнище" и от този момент отказа да ходи пеш из природата. Наложи се да я нося на ръце и да й обяснявам, че в планината няма такива работи и това си е чисто изключение. Въртим се из полето - много е красиво, разбира се, както всичко наоколо, но няма и следа от търсените от нас кромлех и римски път:
Накрая - за наш късмет, в далечината се появяват хора - една много едра жена и мъж, носещ детенце в ръце.
Хукваме през глава към тях. Човекът се оказа много отзивчив и любезен - като истински родопчанин - не само ни обясни откъде е трябвало да минем, но ни поведе през гората към близкия хълм, откъдето може да се види върха на кромлеха:
По пътя го разпитваме за селото. В Горни Главанак, което е на един - два километра от Долни Главанак, били останали 6 семейства, другите се изселили. Нямали дори магазин. През цялото време мъжът носи в ръцете си дъщеричката си, която не казва и дума, не отговаря на закачките ни и ни гледа с широко отворени очи. Чувствам се глупаво, като си представя как ли живее това дете ... и как само дни преди това, аз обикалях като луда, за да търся свещи във формата на розови принцеси за рождения ден на дъщеря си, салфетки с розови принцеси на тях и естествено - шапки и свирки пак с розови принцеси. Момиченцето на нашия нов познат носеше на краката си плетени чорапи и надали си представяше, че има други момиченца, които вече умеят да съчетават обувките с цвета на дрехите си и имат предпочитания към темата на партито за рождения си ден.
Сбогуваме се с човека и аз се чувствам още по-неудобно, защото няма нищо, което да дам като почерпка на малката: все пак моята малка градска лигла успя да отвори всички кутии с бисквитки и вафли, които бях взела за из път. Качваме се по колите и се връщаме няколко километра назад, до пътя, който идва от Хасково. Е, ние дойдохме от Харманли и затова не сме видяли табелките. Завиваме по него и след по-малко от километър виждаме обозначението за кромлеха. Тръгваме по черен път, който след около километър свършва с малък паркинг и стигаме до покрита с чакъл пътека. В най-стръмните участъци има и стъпала, за допълнителен разкош.
Пътеката е добра идея, но защо чакъл?! Краката ти затъват, като вървиш по нанагорнището. Чувствам се като в оня сън, в който някой те гони и ти се опитваш да избягаш, но колкото и да се мъчиш, не успяваш да се мръднеш. Кофти усещане. Пак си повтарям, че съм обездвижена и разглезена и пак си обещавам наистина да тръгна на фитнес. Това състояние продължава към десетина минути, но когато най-сетне стигаме до върха, всякакви идеи за нов живот от понеделник ми минават. Гледката е уникална и няма нищо общо със снимките, които съм гледала:
В този момент вадя разпечатаните от интернет обяснения и почвам да чета на децата какво, аджеба, е това нещо. Та така - това е кромлех! Вече съм си подготвила урока и знам, че кромлехът е мегалитно съоръжение, т.е. нещо, изградено от големи камъни, което има култов характер. Долмените също са мегалитни съоръжения. На следващия ден ще видим и долмен, но дотогава има още доста време и път. Та този кромлех е единствения, открит в България и е датиран VIII - VIIв. пр.н.е. Най-известния кромлех в Европа е Стоунхендж, но нашият е също много атрактивен. Според някои източници, в Европа са разкрити само тези два кромлеха, според други - тези са най-запазените. Е, това не е толкова важно. Важното е, че видяхме този тук. А защо няма тълпи от такива като нас ... това е друга тема.
Още инфо за кромлеха - тук и тук
