Sunday, October 23, 2011

Ани - призрачна приказка

Днес се опитах да отворя блога и получих съобщение, че е изтрит. Нали се сещате, че аз не съм го изтривала!!! За мой ужас и профилът ми в Гугъл беше изтрит, без никакви обяснения, съобщения, известия... След дълга и протяжна проверка на самоличността ми и поне 10 000 потвърждения, накрая с Гугъл се разбрахме, че съм била жертва на хакерска атака, затова трябва да сложа нова парола, която да е поне 20 пъти по-защитена от старата. След което блогът пак се появи във виртуалното пространство, а аз получих ясен знак от съдбата да продължа започнатото. И така ... връщаме се почти година назад, към Анадолското пътешествие, за което така и не разказах до края.


Рано сутринта с Й. тръгваме от Карс към Ани - древната арменска столица, чиито руини са на 30тина километра. Дент се очертава да е нечовешки горещ и затова бързаме ... но колкото и да се стараем, преди 10 сутринта, пред крепостните стени на Ани слънцето вече е в пълният си блясък.

Влизаме през лъвската порта, пред нас се е ширнало изпържено поле, сред което стоят останките на древен град.

Първите исторически сведения за това място сочат за наличието на Зороастрийски храм на огъня (и още как, мисля си, в тоя пек има си хас на някой да му дойде на ума за друга природна сила), а за Ани се споменава в хроники от 5в сл.н.е. като за силна крепост, притежание на династията Камсаракан.

След завладяването на Армения от арабите през 7 в., страната била разпокъсана на множество дребни владения, които постепенно - към 9 в., успяли да извоюват независимостта си. Сред най-могъщите било кралството на Багратидите, които купили крепостта Ани и околните й имения от Камсараканите и през 971 г. преместили столицата си от Карс в Ани.

Ани се превърнал във важен търговски център - тук се кръстосвали маршрутите на керваните от византия, Персия, Сирия и Централна Азия.
р. Арпа Чая - от тук е минавал пътят на коприната
През 11 в. византийците получили владичество над Ани (посредством хитрост и лукавство, вземайки в плен владетеля му Гадик, който отишъл в Константинопол, за да подпише мирен договор). Като останали без крал, жителите на Ани се отстъпили на византийската блокада, а Гидик получил като компенсация  и палат в Константинопол, и град Касареа (днешния Кайзери).


През втората половина на 11 в.турски отряди все по-често почнали да навлизат в Армения и във Византийската част на Анадола. Византийската империя все по-трудно се справяла с ударите им и така през 1064 г. голяма селджукска армия обсадила Ани, който се предал след 25 дни и за пореден път сменил владетеля си.
 Скоро след това - през 1072 г, турците продали града на кюрдската династия Шададид, които успяли горе-долу да го опазят свой (с малки загуби отвреме-навреме от грузинците), чак до края на 12 в. Но през 1200 г. грузинската кралица Тамара окончателно завладяла Ани и го подарила на фамилията Маргардзели. Под тяхното управление градът почти възтановил стария си блясък. От тогава датират част от църквите, както и кулите на крепостните стени. Въпреки набезите на Монголите, това продължило до 1330 г., когато Ани отново сменил владетеля си - турската династия Кара Койюнлу.

Към края на 14 в. Ани загубил значението си на търговски център - търговските пътища се изместили на юг, населението почнало да го напуска ... Краят на градът дошъл или с преместването на столицата в Йереван, или след голямото земетресение от 1319 г. Кое от двете е по-вярно, все още е спорен въпрос за турските и арменските историци, по който аз нямам желание да вземам страна. Така или иначе, цъфтящият град с десетки църкви, бавно и сигурно се превърнал в руини.

Днес Ани е град на призраци. Град, който е можел да остарее като катедрала, но човешката алчност му е попречила.

Историята на Ани ме омагьоса с пиковете и спадовете си. Днес са останали скелетите на църквите и дворците. Но все пак градът остава завладяващ, само че не с величието, а с тъгата, която буди.






Всички снимки: ТУК

Wednesday, September 7, 2011

Kirche am Steinhof или Лимонената църква

Преди няколко дни открих църквата, в която искам да се омъжа.

След почти 20 години заедно, знам, че Й. ще ме попита дали не съм полудяла. И ако е прав, проблемите са никакви, защото църквата е в психиатрична клиника. Така че - от церемонията може направо да ме настанят. Или направо да ме настанят без много церемонии.

При това ходене във Виена се запалих да обикалям сградите, проектирани от Ото Вагнер. Църквата Аm Steinhof (или "Свети Леополд") е една от тях и се нарежда между най-добрите образци на Art Nouveau в църковната архитектура. Докато ровех из нета за подробности, ми стана интересно как архитектът е успял да съчетае изискванията, наложени от особеностите на болничното заведение, с религиозните норми - така например в срадата почти не се срещат остри ръбове, изповедалните са много по-открити от обичайно, има два отделни входа - за мъже и за жени, помещение за "бърза помощ", тоалетни и т.н. В оригиналния си вид църквата дори е предвиждала пейки с разлина ширина, според състоянието и нуждите на пациентите.

Църквата не е в централната част на Виена, пътува се с метро и автобус, а и като капак, е отворена за посещение само за час в събота и за още малко в неделния следобед.
Ако знаете немски, в събота има организирани турове из цялата болница - аз не зная и две думи, така че поех направо по една стръмна чакълеста алея към църквата.
Знаете как понякога някоя малка подробност променят нешата и ги правят по-близки до теб, по-познати или по-симпатични. За мен това бяха два обикновени детайла - току-що приключилата сватбена церемония ...
... и започващата репетиция на един хор въре в църквата - явно големи зевзеци, защото през цялото време се майтапеха с диригента. На видеото в края на снимката, освен детайли от сградата, може да видите и тях, както и да чуете едно от изпълненията.

Едно от забележителните неща в църквата, са витражите на прозорците, проектирани и изпълнени от един от основателите на Виенския сецесион - Коломан Мозер. И като се има предвид, че ориентацията на сградата е (нетипичното) север - юг, през тези прозорци влиза максимално количество светлина през целия ден:
Дело на Мозер са и мозайките:
Олтарът на църквата, обаче, не бил поверен пак на него, заради  сериозните възражения по повод отказът му от изповядване на католицизма. Вместо това проектът бил възложен на Карл Едерер, който го изпълнил в стил, близък до този на Коло Мозер. Резултатът бил съдебен спор между двамата, по обвинение за плагиатство.


 Този детайл от олтара е особено красив:
Доста малки подробности в църквата са дело на самия архитект - Ото Вагнер, и са подчинени на изискванията на средата. Неслучайно при проектирането, Вагнер се е консултирал и с редица лекари - специалисти, за да пригоди сградата максимално към нуждите на хората, които ще я посещават. Това е съд за вода за причастие:
И още няколко детайла от фасадата:
Куполът на църквата първоначално бил покрит с меден лист, но след реставрация, приключила през 2006 год., е положено фино златно покритие (общо 2 кг злато), така че в момента църквата блести отдалеч и напълно заслужено отговаря на прякора си "Lemonberge".

Ако искате да видите още  нещо - ето един любителски запис (с телефона) - на част от репетицията. Виждат се и доста елементи от интериора на църквата.
Повече снимки - тук.

До църквата "Свети Леополд" се стига с автобус 48А (посока Baumgartner Höhe, спирка Otto-Wagner-Spital). Автобусът може да се хване от ринга, но се спестява оста време, ако се качите в крайната част от маршрута му, а до там стигнете с метрото. Удобна връзка е U6 - Thaliastraße, където между спирките на метрото и на автобуса има не повече от 30 метра.








Saturday, September 3, 2011

Шарените дрехи на класиката

Виена звучи като име на достолепна, величествена и малко скучна аристократка, накипрена с бароковите си дрешки дори и през делник. Това е усещането, което остава, докато обикаляш прилежно между Шонбрун, Белведере и Хофбург. Но ако човек реши да се запознае по-отблизо с нея, бързо ще открие и другото й лице - на кипра, която със замах се носи по ръба на кича, но не го минава, защото носи на майтап и не се взема насериозно. На разчорлена и с висящ подгъв чаровница с остър език и очи, които не забравяш. 

Това е Виената на Хундертвасер.
А това е Дом Хундертвасер - жилищна кооперация, която няма два еднакви прозореца, а по покрива й растат дървета.
Сградата е характерна с кривите стени, асиметрията и декоративните керамични плочки, които са както по фасадата:
...така и по елементите от околмото пространство. Като - например, този съвсем традиционен на пръв поглед фонтан:
в който живее едно любопитно водно чудовище с очи от огледала. За да вижда по-добре туристите с фотоапаратите, картите и припряността да разгледат Виена за два дена.
Домът Хундертвасер е съвсем нормална жилищна сграда, като хиляди други в града. Затова вътре могат да влизат само живущите или техни гости. Туристите остават на улицата, или стигат най-много до задния двор:
Но като си говорим за гости ... къде ли не сме ходили, че една кооперация във Виена няма да посетим! Снимките от вътрешността на сградата са на сестра ми. Моля, заповядайте:
стълбище - отгоре
и отпред
... стълбище с украса
с криви стени
всъщност, на кривите стени вече учудва ли се някой?
абе, украса да има. Като е гарга, да е рошава!

Това е първа бърза среща с Виена. Далеч от аристократизма, шницела и младежите с театрални костюми, които продават билети за нещо си пред Свети Стефан.

И понеже шареното ме привлича, следва продължение - заводът за преработка на отпадъци, проектиран от Хундертвасер. Обещавам да е скоро.

Всички снимки от Дом Хундертвасер - тук

Thursday, August 25, 2011

Бейолу, сърцето на Истанбул


Любимият ми район в Истанбул. Харесва ми навалицата, уличните сергии с печени кестени и пълнени миди, продавачите на симид и ретро трамвая, с който можеш да се любуваш на 3те километра шарения, наречена Истиклял, а краката ти да да не станат на баници.


Има всичко за всички - лъскав мол  с чудна тераска за кафе...


и малки магазинчета за какво ли не


Район със стил:


или много стилове:


Тук можеш да се усамотиш


Да се изгубиш


или да опиташ най-вкусните профитероли в цял Истанбул:


Но дали човек ще се посвети на шопинг, зяпане по витрините , ядене, пиене ... е, може и на крак на улицата, сигурно е, че доволен ще остане!

Tuesday, August 23, 2011

Женската джамия


В Корана се казва, че светлината на Аллах ще падне над молещите се като дъжд. Затова и огромният полилей от плексиглас и метал на джамията Шакирин наподобява дъждовни капки, а през висулките се отразява светлина.

Джамията Шаакирин е открита през м. май 2009 г. и е единствената (засега), която е изградена от две жени - архитекти - Hüsrev Tayla и Zeynep Fadıllıoğlu. Женският усет си личи и от овалните форми на сградата, и от ефирността на интериора, и от малките детайли тук и там, като сушените цветя, вградени в стъпалата на мимбара, или пък поставените на елегантни стойки броеници, които са на разположение на вярващите ... Подът на джамията е покрит с мек килим, в който краката потъват. Но джамията се нарича "женска" не само заради това, че е дело на жени - сам по себе си, уникален факт. При проектирането й е търсен начин жените да могат да се молят в подобаващо комфортна среда. Затова е създаден и големият балкон, където се качват дамите, вместо да се нареждат отзад, в заградените с паравани отделения.

Дизайнерката на сградата - Зейнеп Фадилиолу, е известна архитектка, чието име се свързва с проекти на популярни ресторанти, хотели, клубове ... С дизайна на джамията Шакирин, тя успява да обедини с лекота традицията и съвремието, Изтока и Запада. В едно свое интервю, Фадилиолу обяснява, че в стремежа си да не засегне, дори и неволно, религиозните чувства на хората с по-консервативни разбирания, тя се е консултирала на всеки етап от работатата си с историци и теолози. Така например, калиграфията е била възложена на имам и дизайнерката очаквала да срещне в негово лице, в най-добрия случай, неодобрение. Вместо това усетила просто моментна изненада. "Оказа се, че аз имам предразсъдъци, като се страхувах от евентуални проблеми".

Иронията била в това, че дизайнерката се натъкнала на повече неразбиране от своите не-религиозни приятели, някои от които я обвинили, че е направила компромис със светските си разбирания, като се е заела с този проект.

Струва ми се, че в едно общество, което трудно помирява религията със светското, появата на произведения като тази сграда е оптимистичен знак. Дано тия знаци станат повече.




Джамията Шакирин се намира в Юскюдар, на входа на гробището Караджаахмет. Адресът е Şakirin Cami, Üsküdar, 34662 Hacımehmet, istanbul,  34662, Üsküdar, İstanbul, Türkiyе.

Всички снимки - тук.

Search This Blog