Thursday, October 21, 2010

Едно пътуване към Карс

Както Трабзон често пъти е спирка към ходенето до Сумела, така и Карс е мястото, където туристите отсядат за ден, за да посетят древната арменска столица Ани. И въпреки известността, която градът придоби покрай едноименния роман, самият той рядко е основната цел на пътувания - твърде отдалечен е от всичко друго.

Когато става дума за Карс, човек е склонен неусетно да влезе в тона на Орхан Памук и да даде меланхолично-интелектуална насока на разказа си... Признавам си, изкушавам се да почна с описание на тежките зими, носталгията по дома, руската архитектура и заточените интелектуалци.

Добре, архитуктурата е факт, но го нямаше настроението от черно-белите филми, в които действието се развива на перона на някоя гара, сред проливен дъжд. Градът ни посрещна жив, шумен, че чак хаотичен.
Първото впечатление беше за безпорядък. За първи път влизаме в населено място в Турция, където да липсва табелата, обозначаваща името, броят на населението и надморската височина. Вместо обичайния ред, се врязахме в нещо като циганска махала, в която всеки претендираше за предимство на пътя, а джипиесът май беше единственият човек, който имаше идея накъде отива. След няколко минути Карският "Факултето" отстъпи място на прави улици от руски тип, застроени с добре познати сгради - поостарели, поолющени, ама съвсем нашенски. Е, естествено, имаше си и особеност. В целия градски център нямаше нито един знак за движение - ни стоп, ни дявол. Затова пък на всяко кръстовище имаше светофари. Които не работеха !!! Така че трафикът се подчиняваше на някакви неписани закони на джунглата, но ако докато стискаш очите горещо се молиш на Аллах, все някак излизаш жив и здрав от калабалъка.

Привечер е. Намерихме лесно хотел и докато се настанявахме, силен топовен изстрел ме накара да подскоча половин метър от пода. "Рамазан, мадам", захили се момъкът на рецепцията. Това ли било, най-сетне стоплям аз - за това вече няколко дена привечер гърмят тия ми ти топове, като опълченци се чувстваме, ама и ние не знаем на чия страна сме! Зер - насред Анадола политическа коректност ли да проявяваш, към историческата правда ли да се придържаш? Както и да е.

Та момъкът се оказа голям зевзек. Препоръча ни ресторант. Попита ще желаем ли да ни насочи към други забавления след вечерята. "Че какви забавления може да ни предложите?", попита Й.,  а сарказмът си беше явен. "О, господине, само бар - отговори момъкът - Сега е Рамазан и за съжаление другите варианти отпадат". Е, на такъв въпрос - добър отговор, така че сме квит и излизаме.

Навън е меко, почти топло. Естествено, няма и помен от метрите сняг, за които пише в литературата. Но тия книги и местните явно са ги чели и почти всички са я с плетен елек, я с вълнена жилетка. Средата на август е и човек никога не знае.

Сядаме в красиво кафе - "Антик", което има толкова парижки дух, че почвам да ровя за апарата. "Я стига", отсича Й. - "хората са седнали да изпият по един чай, ти ще ги щракаш. Айде недей!"  Примирявам се, прав е и оставям фотографските мераци, за да се наслаждавам на чая, профитерола и на обслужването. Гарсонът дори ми даде огънче за цигарата!!! Дори не ме погледна с погледа-запазен-за-презрените-пушачки! Колкото и невероятно да звучи, в това затънтено място се натъкнах на тактично и мило кавалерско отношение, проявено къде по-явно, къде съвсем деликатно... Като от страна на възрастния собственик на хотела, който цяла вечер отваря и затваря вратата на лобито - "Студено ли ви е , мадам? Топло ли ви е, мадам?" Абе човече, мадам е корава...ей сега ще си провери тука пощите, че в стаята сигнала е слаб, и си ляга, не я мисли.

На сутринта същият господин ни посрещна за закуска и понеже мадам е неустоимо очарователна, тръгна да ни прави и лично поднася чай. О, мадам иска масло - веднага се хваща пакетчето и се отваря, за да не се напряга мадам. Желаете  хляб ? Носи се веднага..."Тоя тука, като го гледам, още малко ще ти намаже и филията и ще я изяде даже вместо тебе!" - почва да недоволства Й, защото ревнува от джентълменските прояви на карския кавалер. На мен пък ми е хубаво, чувствам се реабилитирана след преживяванията си по черноморието.

В пътеводителите градът се характеризира с няколко основни символа: като гъските, от които се приготвят доста местни специалитети:

... сиренето:

... и Крепостта на Карс (т.е. поредното кале):

от което се разкрива гледка към града. Не ви ли прилича малко на Стара Загора, снимана от Аязмото ;)

Ние нямахме време да ядем гъсешки яхнии. Чакаше ни и много път, при това в 40 градусови жеги, затова не се решихме да си купим за вкъщи от прочутото сирене. Но на калето се качихме :)  

В пътеводителите често може да се прочете, че Карс е лъв, а Ани - неговата грива. Хареса ми тоя лъв, въпреки че беше пооскубан и позастарял. Но макар и хаотичен, занемарен и шумен, градът създава усещането за аристократизъм и топлота едновременно - като нашият хотелиер с плетената жилетка и класическото кавалерство. Град, в който искаш да живееш и да се връщаш.



Search This Blog