Sunday, May 29, 2011

Кексчета за Борис

Днес бебе Борис стана на 40 дни. По стара традиция на този ден всеки млад мъж трябва да понесе първото сериозно изпитание в живота си - да бъде въведен в женското общество, съставено от приятелките на майка му. Т.е. от цял куп шумни, охкащи и ахкащи лелки, които искат да го мачкат и  носят на ръце напред-назад из къщата. Но бебе Борис се оказа освен красив, и мъдър, и хитър (като вълка Димитър), и си спести доста главоболия, като проспа цялата тая суетня.

Така че глутницата лели на бебе Борис се отдадоха на ядене на сладкиши, както повелява традицията. А моят принос за сладката трапеза бяха тези шоколадови кексчета с крем:

Ако решите да ги приготвите, ще са ви необходими:

2 ч.ч. брашно
2ч.ч. захар
1/2 ч.ч. натурално какао
1 1/2 ч.л. бакпулвер
1 1/2 ч.ч. прясно мляко
1/2 ч.ч. разтопено масло
2 ванилии
2 яйца

Преди да започнете със същинското приготвяне, пуснете фурната да загрява на 180*С.
Поставете всички продукти, с изключение на яйцата, в дълбока купа, и ги разбивайте с миксер в продължение на 2 минути. Добавете яйцата и бийте още 2 минути.

Във форма за мъфини поставете хартиени кошнички и изсипете в тях получената смес - достатъчна е за 24 кексчета, но ако искате кексчетата да станат по-високи (като тези на снимката), я разпределете в 18 формички.

Печете в предварително загрятата фурна за 15 - 20 минути или до степен, при която клечка за зъби остава суха, след като я забиете във вътрешността на кексчето.
След като кексчетата изстинат, се украсяват с този крем с маскрапоне:

1 опаковка (250 г) маскрапоне
1 ч.ч. сладкарска сметана
2/3 ч.ч. пудра захар

Сметаната се разбива добре с пудрата захар. Към нея се добавя разбитото в отделна купа маскрапоне. По желание се оцветява със сладкарски бои - в случая, в синьо.


Поводът за кексчетата беше по-специален, затова се налагаше и по-специална украса. Затова на картон разпечатах кошнички, а отгоре поставих красотички със същите мотиви. Безплатен шаблон за тези декорации може да свалите от тук: цък! Съжалявам, но това е "мъжката" версия. Някъде в нета имаше и момичешка ... (ха, намерих я!)

Бебе Борис не се впечатли никак от специалните кекчета, направени в негова чест. Но въпреки това аз съм сигурна, че животът му ще е сладък и шарен ... А ако запази способността си да не чува женската суетня, животът му ще е и много спокоен!

Sunday, May 22, 2011

Из Кърджалийския край - Част 2- Каменната сватба

По данните от интернет и от книжлето на Божидар Димитров, което ползвах като пътеводител, тя се намира край с. Зимзелен. Големият въпрос беше - къде е самото село. Трябваше да е съвсем близо до Кърджали, но колкото и да се опитвахме да разпитваме местните, все попадахме на хора, които сякаш не разбираха и дума български. Накрая с малко късмет и малко помощ от джипиеса, който изведнъж се сети, че селото фигурира в паметта му, все пак хванахме вярната посока и само след 3 - 4 километра наистина стигнахме до импровизирания паркинг, от който пеш се стига до скалния комплекс.

Табели няма, маркировка - също. Местните - от Зимзелен, са много мили и усмихнати, но не успяват добре да се изразяват на български, затова се наложи да налучкаме пътя сами. Успяхме. Добре, че става дума за скално образувание, което се вижда отдалеч.

Самото село е много, много малко и изглежда напълно забравено от бога:

Пътеката към "Каменната сватба" е доста стръмна, затова - ако решите да ходите по този край, обуйте си удобни обувки. За щастие изкачването е не повече от 3 - 4 минути, а като стигнеш върха, пред теб се открива необикновена гледка:


 
 

Ето откъс от статия за този необикновен феномен:

"Много легенди е родило човешкото въображение за тези чудни скални творения, но най-романтичната от тях е свързана с една неизживяна любов, заради която тези пирамиди носят поетичното и много подходящо име “Вкаменената сватба” (Гелинкаяка).
…Млад момък залюбил стройна девойка от съседното село, но само сините очи го стрелкали зад яшмака, а истинската й хубост не познавал. Залинял той по нея и пратил баща си да я иска. По обичая, бащата я откупил с пълен тас жълтици. Вдигнала се весела сватба, думкали тъпани, пищяли зурни. Повели момата към Зимзелен. Отзад вървял щастливият жених, а отпред баща му водел нагиздената булка, качена на муле. Като минали рекичката, духнал вятър и за миг открил лицето на булката. Занемял свекърът пред хубостта й и нечисти мисли минали през главата му. Зафучал сърдито вятърът и тогава се случило страшното – вкаменил се свекърът, булката се вкаменила, както си била върху мулето, цялата сватба се вкаменила. Само момъкът останал – вцепенен от ужас и мъка. Заплакал той и се помолил на вятъра и наго камък датори. Вкаменил се и той, а пред него останоло да блести езерце от сълзи. Блести и до днес…

“Вкаменената сватба” е едно феерично природно творение, една истинска симфония в бяло и розово. Сватбеното шествие тъкмо е минало реката, стигнало е високия бряг и тук се е вкаменило. Цялата скална композиция от фантастични фигури, наистина прилича на безредна човешка тълпа, както е на всяка сватба. Тук има възрастни и деца, мъже и жени, бедни и богати и всички са облечени в бели и розови, стригащи до земята дрехи. Някои от сватбарите наблюдават отстрани, други са събрани вкупом и навярно … шушукат. Цветя и гъби, различни животни, стройни колони и обелиски подсилват празничното настроение. Някои от фигурите са наистина монументални – височината им е повече от 10 m. Лабиринт от тесни и дълбоки коридори с почти отвесни стени засилва приликата с Родопските села. Цялата неповторима панорама се украсява от зеления килим на тревата по заоблените части на релефа, от храстите и дърветата, поникнали като по чудо върху тази ронлива и безплодна скала.
Може би най-голямото богатство на “Вкаменената сватба” е, че тя е одухотворена и създава у зрителя празнично, ведро настроение; особено привечер, когато под златните лъчи на залязващото слънце червените тонове се сгъстяват, а странните силуети на скалните фигури хвърлят дълги сенки. Тогава очарованието е почти осезаемо. Човек може да стои тук дълго в този каменен свят."

Доста прашни и доста изморени приключихме с обиколката.

Отсега имаме планове за поне още едно пътуване в този район - знаете ли, че недалеч от Свиленград има мегалитен кромлех, подобен на Стоунхендж? Аз не знаех до вчера!

Wednesday, May 18, 2011

Пещерата "Ухловица"

"Ухловица" или "улулица" е както име на нощна граблива птица от рода на совите, така и на красива пещера край Смолян. Ако сте в тоя края и имате половин свободен ден на разположение, непременно тръгнете в посока Смилян. След като разгледате посетителския център и  си купите от световноизвестния смилянски боб, хванете пътя за с. Могилица. На 2 - 3 км. преди селото има малък паркинг, от който тръгва не много стръмен чакълест път:


Тук - там по пътя има пейки, дори беседка за почивка, но в края на маршрута ви очаква изненада - стръмни стъпала, които взимат дъха - буквално и преносно:
 
Полезно инфо:
* Маршрутът е подходящ за (вече ходещи) деца, има пейки за почивка. Обезопасено е изцяло. За изкачване с почивки и без много бързане, си отделете към 30 мин.
* Пещерата работи от 10 до 17 ч, но последната група влиза в 16 ч.
* Цена на билетите - 4 лв. за възрастни и 2 лв. за деца. Нашите деца на 6 и 8 г. бяха класифицирани като "малки" и не ги таксуваха. Баткото на 15 г. беше таксуван с детски билет.
* Има печат за 100те национални туристически обекти.
* Продължителността на обиколката е около 40 мин. Вътре има стълби, отново обезопасени с парапет, но част от пещерата е мокра и има минимална опасност от подхлъзване. Средната Т целогодишно е + 10 градуса С. Носете си топла дреха, дори и през лятото!
* Снимането с фотоапарат е разрешено и не се заплаща допълнително.

А ето и малко снимки:

    

Повечето образувания  приличат на корали, но ето тук и един родопски момък с големи бицепси:
 

Колкото и изморително да е изкачването, разходката в пещерата си струва. А в края й се виждат седем езера, които напролет се пълнят вода и известния "Бял водопад". 

Спускането надолу е леко и приятно - вижда му се края, виждат се запотените физиономии на изкачващите се, вижда се и фризерът със сладолед на барчето край паркинга!

Tuesday, May 17, 2011

Скалните църкви в Сакар - част 2 - с. Мaточина


След църквата в Михалич, тази в Маточина не е толкова впечатляваща. За сметка на това е много по-трудна за откриване. До нея се стига по черен път, който е на няколкостотин метра, след като се влезе в селото, от дясната страна на асфалтовия път. Пътят върви през нивите и се разделя на две - трябва да се "хване" дясното разклонение, защото лявото води към селото. Табели или каквито и да е указателни знаци няма. До скалната църква се стига или пеш, или с много високопроходимо возило. Ако това може да е ориентир - търсете я в югозападна посока от селото.

Първото, което виждате, е това:


- трева до пояс и ръждива врата, която изглежда залостена. Оказва се само затворена, но до нея се стига трудно - никой не е разчистил наоколо. По тази причина не видяхме и изцяло закритите от буренаци каменни стъпала, които се намират вляво от входа и водят нагоре към платото. Направо влязохме вътре:


Скалната църква е била издялана в скалата на ръка и се предполага, че е от 10 век. Дължината й е 14,05 м., а засводения коридор е дълъг 4,20 м. и широк 3 м.





Във вътрешността на църквата няма (запазени) орнаменти, освен този скален графит, дело на "незнаен майстор" от 19 век:


Накратко - това е! Повече сведения за тази скална църква няма, а липсата на добра маркировка я прави неоткриваема. За наш късмет срещнахме овчар и получихме напътствия. Наслука на тези, които тръгнат нататък!

Wednesday, May 11, 2011

Скалните църкви в Сакар - част 1 - с. Михалич


Бях чела за тях още преди години. И да си призная, най-сериозната причина да отлагам пътуването нататък, е страхът ми от змии. Местните хора говорят, че в района на скалната църква край с. Михалич живеят двойка пепелянки (от този романтичен елемент може да се предположи, че все пак е легенда), които посрещат на входа й навлеците, дошли с нечестиви намерения да търсят имане. От друга страна, или търсенето на имане е национален спорт, или пепелянките са станали много любопитни, защото в разказите на блогъри за тях се разказва от първа ръка.

Но очевидно натрупаната напоследък умора си каза думата, защото тръгвайки из Сакар, напълно бях забравила за тая опасност. За това пътуване тръгнахме с най-проходимото семейно возило, с което имаш усещането, че светът е твой. Или - ако още не е, е само въпрос на време да го тръшнеш в краката си. Какви змии, какви пет лева, мен такива дреболии не ме плашат!


 Първата спирка по трасето беше скалната църква край с. Михалич. За нея ще прочетете една и съща статия (писана от археологът Ирко Петров, директор на музея в Хасково), интерпретирана къде по-точно, къде по-лежерно, от повечето източници в нета за скалната църква в Михалич. В общи линии най-отличителното за тази скална църква е фактът, че тя е единствената по нашите земи с триконхална форма. Не единствената въобще, защото триконхални са още доста църкви в страната - като "Свети спас" в с. Червен брег край Дупница, църквата в Пещерския манастир „Свети Николай Мирликийски”, Земенско, "Св. Нилола" край с. Вуково, Кюстендилско. Наред с тези - не чак толкова известни, освен за специалистите, храмове, се нарежда и църквата край с. Михалич, която е единствената скална триконхална църква. И за да не подхвърлям из киберпространството непознати думи - ето какво казва Уики по въпроса за конхите и конхалните структури:

Конха (на гръцки konché; лат. concha - мида) e полукръгла ниша, която в кръстокуполните (триконхални / trikonchos) византийски и романски църкви се намира на северната и южната стена на храма. Източната, третата много по-голяма конха в олтарното пространство се нарича апсида. Външно, конхите имат куполи и различни форми - полукръгла, тристранна, четиристранна, шестстранна и др.

И сега, след като отделихме от времето си, за да научим една нова дума, да се мятаме пак на колата и да потегляме. Посоката е позната - от Свиленград към  с. Маточина (с крепостта Букелон и другата скална църква). Малко преди с. Сладун се вижда отбивката за с. Михалич, което е на километър наляво от пътя. А пък малко преди самото село има дискретна табела, лаконично заявяваща "Скална църква". Нататък води един хубав черен път, който след 200 м. свършва на една поляна. И толкова! Няма скална църква, но има овце. Тръгваме с колата да търсим следи от табели, пътеки, църкви, хора ... поляната е пребродена, следи - йок. Но пък намираме овчаря, който е под един храст, с изути галоши и разпасан колан. Човекът чинно се огащва, обува и ни повежда към цървата. В този момент и ние виждаме дискретната стрелчица, сочеща посоката:


"Нищо, нищо - казва чичото - Аз ще ви изпратя, че то тука ... малко змии се въдят, да не се стреснете!" Ей в този момент мен ме обзема отново атавистичният ужас, ама вече няма как да дам назад. Стигаме до входа на църквата.


Там вече се кипри една минималистична информационна табела, която те осведомява, че скалната църква е датирана към 10ти век (с два века по-стара от Ивановските скални манастири!!!) и вероятно е използвана от монаси и отшелници, последователи на различни ереси. Как ще го тълкуват историците това - не знам, но имайки предвид, че християнизацията като официална държавна политика е започнала едва век по-рано, май няма нищо странно, че е изобилствало от ереси. От друга страна, близостта с Византия уж е предпоставка за по-ранно разпространение на християнството ... Всъщност не съм никак наясно, дано някой ден ми се изясни и тази част от историята.

 

Надолу водят 14 стъпала. Правят впечатление и трите плитки полуцилиндрични ниши над входа, с които строителите на църквата са се  постарали да наподобят  прозорците над входовете на градените църкви. 

С внимателни стъпки се отправяме към вътршността, защото никой не знае от къде те дебнат змиите! Днес ги няма. Отдъхвам си и почвам да се оглеждам - виждат се конхите - всяка дълбока по 4 м. Срещу входа, в посока изток, е третата конха, апсидата, на която се вижда изсечен в скалата олтар.


В сандъчето има изгорели свещи, а цветята са още свежи. '"Аааааа, вчера идва един рейс от Стара Загора", обяснява чичото, а аз благодаря на късмета си, че не се засякохме с цял рейс фенки на поклонническия туризъм. Заглеждам и наполовина срязана пластмасова бутилка, в която капе от тавана. Това била лековита вода, която помагала за всякакви болести. Явно за уплах не помага, защото на мен още ми е свито под лъжичката.

Овчарят ни оставя да си снимаме на спокойствие, децата излизат навън, а аз имам минутка да огледам още веднъж:

 

Излизайки навън, успявам да видя как изглежа входът на скалната църква отгоре - трябва много да се внимава, защото има опасност човек да се изсипе право надолу:


За моя радост още не вали, колата - символ на защитата от бдителните влечуги, е на двайсетина метра ... Палиииии, бързо да потегляме, че имаме още цял куп неща за гледане! Признавам си, че от такива места ме побиват тръпки и ми се стяга душата. Нищо чудно, че отшелниците из скалните църкви ги е избивало на девиации. Пардон, ереси. До скоро!

Sunday, May 8, 2011

Букелон ... на края на вселената

 
Уж е май месец, а днес пак вали. Но отдавна й се каня на тая крепост, много е фотогенична, да й се не види... Та мечка страх, мене не - решаваме и тръгваме. По пътя се успокоявам, че в Източните Родопи обикновено е доста по-топло, отколкото при нас, в Тракия. И чак в края на маршрута си давам сметка, че всъщност сме в Сакар, а не в Родопите. А защо Сакар ли - ами в един момент попадаме на информационни табели, а на тях си пише, че сме в Сакар. Сраааааааааааам! Но пък не вали, само е мрачно. Успокоявам се с мисълта, че поне разбирам от метеорология, щом географията ми куца.

Та така... В Сакар сме. Край нас все още се виждат останките от добре пазения социалистически ред - телени огради, вишки ...


Посоката ни е Маточина. Не онова, дето съседката го пие за нерви, а другото - селото, в което беше снимана "Мила от Марс". То е в ъгълчето между Турция и Гърция, на 40тина километра след Свиленград и до там се стига по един-единствен калпав път, който изненадващо минава през напълно и добре обработена земеделска земя. Очакваш пустош, но има повече трактори, отколкото магарета, а магаретата всъщност никак не са малко.


Пристигаме в с. Маточина  по обяд, но наоколо не се вижда жива душа. Само навътре в полето има стадо овце.

 
За щастие силуетът на крепостта доминира над околния пейзаж и няма как да не я види човек. Но от цялото укрепление, днес е останала само тази кула и част от стената:


Крепостта Букелон е датирана още от римско време, знае се, че през ІV в. тук се е провело голямо сражение между войските на император Валент и готите, завършило с пълен разгром за римляните. Но най-знаменателната й битка е тази между Калоян и армията на кръстоносците от ІV кръстоносен поход през 1205 година. Легендата твърди, че точно в тази цитадела Балдуин Фландърски е прекарал първата си нощ като пленник, откъдето бил по-късно отведен в Търново. Затова местните наричали крепостта по-често "Балдуиновата", отколкото с официалното й наименование, Букелон.

Повече за самата кула - височина, дебелина на стените и т.н., можете да прочетете тук - най-доброто място за сведения за българските крепости.

До кулата се стига и с кола, но може и пеш - от центъра на селото е не повече от 200 метра.


Наскоро е била извършена реставрация и консервация и по този повод ми беше любопитно да науча, че с част от отпуснатите 290 хиляди евро, екипът от специалисти е издирил и откупил тези от къщите в селото, изградени с камъни от крепостта.


Вътрешността на кулата е доста тясна, но пък историците твърдят, че е била замък на аристократична фамилия ... Като се загледа човек - защо не! Величествено е някакси:




И поглед навън:



И след като сте погледнали отвисоко, слезте ниско долу и се върнете по пътя. На няколкостотин метра преди табелата за начало на селото, вляво по черен път, между две ниви се намира скална църква от 10 век. Но за нея - после!

Практическа информация: от Свиленград се стига до с. Маточина по четвъртокласен път (кофти асфалт) с маршрут: с. Димитровче - с. Райкова Могила - с. Щит - с. Пашово - с. Сладун - с. Варник - с. Маточина. Пътят е 38 км. от Свиленград и 110 км. от Хасково. Места за хранене след Свиленград няма, но има доста беседки, някои от които са с чешми, така че е удобно за пикник. Повече за района - на http://www.matochina.hit.bg.

Sunday, May 1, 2011

Старосел

Ето моите впечатления от винарната в Старосел - писани са през 2007 год., скоро след откриването на хотелския комплекс, затова е възможно да има големи промени от тогава.

Ако търсите място, където може да се насладите на добра храна и чудесно вино (особено розе), където може да доставите малко наслада на тялото с парна баня и масажи, както и много наслада за духа - идете в Старосел.


Селцето се намира на петнадесетина километра от Хисаря, недалеч от Пловдив и от магистрала Тракия. Пътуването до там от почти всяко кътче на страната е приятно - няма особени препятствия, разбити пътища или липсваща маркировка. Когато пристигнете в селото, всеки ще ви упъти за винарната. Тя е построена едва преди няколко години, като всичко там - и хотелът, и ресторантската част, и спа-комплексът, са подчинени на една и съща тема - насладата от живота и удоволствието от виното.

Хотелските стаи са доста просторни, като освен намиращите се в тях спални, има място за поне още едно легло. Аз бях очарована от това, че китениците на леглата, освен, че бяха автентични (т.е. - от истинска вълна, а не от синтетика), бяха и абсолютно чисти:



Банята също беше голяма, оборудвана с душ-кабина и всичко необходимо за престоя на гостите:



Комплексът разполага с красива дегустационна, изградена като реплика на намиращия се наблизо тракийски храм - само че доста по-голям:



В нея може да направите дегустация на произвежданите там вина - има дегустации на три и на пет вина. Ние бяхме най-впечатлени от муската от 2007 год. Невероятно вино! Горещо го препоръчвам на любителите на бялото вино - когато излезе на пазара нлед няколко месеца, непременно го опитайте! Розето и купажното вино "Тероар" също са отлични. Не по-малко чудесна е и дегустаторака, която е много чаровна, мила и по много приятен начин представя вината на избата.







Ресторантът е доста голям, на две нива. Менюто е оригинално, с ограничен брой ястия - липсват традиционните шопска салата и мешана скара, но ако гостите държат да ги получат, ще им ги приготвят.

Ето още малко снимки от комплекса:






Актуално допълнение: от първото ни ходене през декември 2007 год., до сега сме минавали оттам още няколко пъти. Мястото се популяризира, комерсиализира и като цяло нивото падна. Вече само спираме, за да си купим от все още добрите вина, но за отсядане и дума не може да става.

Search This Blog