Из Кърджалийския край - Част 1 - храм "Успение Богородично" и Татул

(статията е писана на 8.03.2008 г. )

Преди време, по път за Златоград, бях изненадана да открия колко красота има из този дял на Родопите. И колко изненадващи, почти свръхестествени гледки може да види човек ... За мен това беше и малко стряскащо откритие, защото си дадох сметка, че живея в близост до необикновени неща, за които никога не съм чувала.

Празничният третомартенски ден, както и чудесното време, бяха добър повод да обиколим и видим някои места, намиращи се сравнително близко до нашия град, но доста встрани от традиционните ни туристически маршрути.

Рано сутринта, окуражени от почти пролетното слънце, поехме за Кърджали. Първата ни спирка беше храмът "Успение Богородично", известен преди всичко с това, че в него служи отец Боян Саръев. За семейство като нашето, храмовете са по-скоро място, където можем да се обърнем към православната традиция, а не толкова към вярата, но така или иначе, използвахме повода, за да запалим свещ, да поседим в красивия двор на храма ... и да проучим картата с туристическите маршрути на региона, която стои на входа.

Следващата ни цел беше с. Татул, известно с намиращата се наблизо средновековна крепост, построена върху древен тракийски храм. За да стигнете до там, трябва да минете през Момчилград, през безумното сметище на Момчилград и да пропътувате още петнадесетина километра в една местност, която изглежда като извадена от филм по "Дискавъри". Ниски хълмове, покрити с бели камъни, странни дървета (които синът ми нарече баобаби), изключително дръгливи крави и тук - там по някой местен (наречени от сина ми баобабички и баодядовци). 

Самото село Татул е малко, с каменни къщи и безкрайно дружелюбно население. Дори пернатите бяха готови да дойдат и да ни обръщат внимание:

Храмът се намира на около десетина минути пеш от селото, по пътека, която е ясно обозначена с голяма табела. По това време на годината не се провеждат разкопки от археолозите, но както и очаквахме, на върха намерихме едно местно момче - Младен (или Милен), за когото бяхме чели из нета, че е почти винаги там и посреща посетителите. Младежът вече беше попривършил беседата си за групата преди нас, така че ние се присъединихме към края на обиколката.

До храмът се стига или по специално оформена пътека (която не е обозначена и може и да не се види), или по стръмни бели стъпала, по които не бивало да се стъпва, но ние го разбрахме твърде късно. На върха може да се види езическо светилище, в което лесно могат да се забележат стъпалата, водещи съм издялан в скалата "саркофаг".

Според археолозите, светилището край с. Татул е посветено на Орфей. Според някои статии по темата, в този храм дори е погребан Орфей. Дали е така, е трудно да се каже, имайки предвид, че всяко тракийско култово място, което сме посетили през последните три месеца, претендира да пази тленните останки на Орфей.

Светилището е оградено от крепостна стена, за която съществуват предположения, че е съществувала още по времето на траките. Впоследствие, тя е била доизградена през средновековието, за да служи като убежище на местното население.

След кратък отдих в съседното село, където в механата ни сервираха най-вкусната риба с пържени картофи, поехме за "Каменната сватба". До скоро!

Пещерата "Утробата"

По стар семеен обичай, свободните дни около 3 март са посветени на екскурзии из кърджалийския край. Това е нашето третомартенско пътуване от 2009 год. - и снимките, и впечатленията, са оттогава.

Маршрутът на екскурзията беше направен набързо, но качествено: Стара Загора - пещера "Утробата" - скалните гъби край с. Бяло поле.

Тръгнахме около 9 сутринта - бодра група, съставена от 6 "големи" и 5 деца на възраст между 4 и 13 години. За да се стигне до пешерата "Утробата", трябва да се отбиете от пътя Хасково - Кърджали в посока с. Пъдарци и Дъждовница и да карате към х. Боровица. На около километър след хижата, по красив панорамен път, който се извива край язовир Кърджали, има малка отбивка, покрита с чакъл. Там свършва мотопоходът и започва истинския туризъм. Началото на пътеката е маркирано с табела. Самата пътека е широка, макар и малко стръмна на места, но има три беседки, няколко пейки, а под самия връх - приятен заслон с камина, в която може човек да си спретне и пикник, ако си е взел нещо за цър-пър. Ходенето до върха би могло да е между 45 минути и час, но ние го взехме за час и половина, защото сме пишман - пешеходци, а и защото си имахе една силно бременна туристка в отбора. Единствено в последната част на изкачването е по-стръмно, но далеч не е нужно да си алпинист, за да се справиш. Самата пътека минава през чудно красиви места и си струва човек да се въоръжи с фотоапарат, за да може да запечата гледките.

В близост до самата пещера, в скалите се виждат ниши:

На върха ни чакаше нова изненада - входът на пешерата е на няколко метра, а до там стига дълга стълба. 

Още по-неприятното беше, че снежните висулки (а те бяха наистина огромни), се топяха и от тавана на пещерата падаха ледени късове. Решихме да не рискуваме и да не пускаме малките вътре.

Информация за "Утробата" има много, затова съвсем накратко ще спомена, че древните траки са използвали това свещено за тях място за ритуали, символизиращи съюза на Бога - Слънце с Майката - Земя. Този символичен съюз се осъществява посредством образното съединяване между двамата чрез проникването на слънчев лъч до вътрешността на пещерата. В определен ден от годината този символичен фалос достига най-вътрешната точка на скалния процеп. В нета има доста противоречива информация за това, кога лъчът влиза максимално навътре в пещерата - според някои това става през януари - февруари, според други - в деня на зимното слънцестоене, което е на 22 - 23 декември. Има други данни, че вероятната дата е на пролетното равноденствие. Ние нямахме възможност да видим нищо от това, защото денят се случи мрачен.

Повече за пещерата може да прочетете ТУК

Това е входът на пещерата, видян от последните стъпала на дървената стълба.

Ето го и самото й начало:

 А това е вътрешността:

Приликата с женска утроба е още по-стъписваща наживо, а за да е пълно усещането, винаги има някой цапнат в устата приятел, който да нарича нещата с "истинските" им имена, та покрай това и пещерата се окичва с едно цветно наименование. Но за щастие, през това време моите деца неуспешно се опитваха да се пребият по едни камъни, та пак за щастие, не успяха тогава да научат тая дума. Сега, след две години, вече със сигурност я знаят!

След изключително приятната и образователна разходка до "Утробата" всички бяхме изморени и гладни и се спряхме в първото крайпътно заведение. Там ни предложиха най-вкусната телешка (естествено  ) скара. Поне така казаха месоядните. Подарък от заведението - туршийка!!! Май сме били прегладнели, защото тази част от пътуването не е запечатана на снимка  Оставям на фантазията ви да си представи баталната сцена - пишман туристи унищожават препълнени чинии.

След кратка отмора - обратно по колите и поемаме към следващия "обект" - скалните гъби. За тях - ето тук!

Скални гъби, с. Бели пласт

В Кърджалийско подобни образувания не са рядкост, но засега сме ходили само  до гъбите край с. Бели пласт.

За наше щастие тази красота беше досами пътя, та силите ни стигнаха да ги разгледаме в светлината на залязващото слънце.

Скалните гъби са няколко на брой, с височината на възрастен човек и с много интересни цветове - розови пънчета и зелени гугли.

 

В нета има много статии, обясняващи произхода на гъбите, както и причината за тяхното оцветяване. Ето откъс от една интересна статия от ТУК:

Розовият цвят се дължи на минерала клиноптилолит, а сивите и черните петна по тях са от манган. Минералът селадонит придава зеленикавия цвят на гуглите.

Формирането им започнало преди 40 млн. години, когато Източните Родопи са били дъно на топло, плитко море, разтърсвано непрекъснато от вулканична дейност. От утаената вулканична пепел и скални късове са се образували красивите риолитови туфи, от които са се оформили каменните гъби. След оттеглянето на морето те се издигнали и са били подложени на действието на ерозията. Долният, розов пласт се оказал по-мек и по-лесно податлив на изветрянето, ала горният, зеленикав пласт, който съдържа по-здрави минерали, устоял на слънцето, вятъра и водата. Така, в продължение на хилядолетия, гъбите постепенно се извайвали, достигайки днешните си идеални форми.

Височината на пънчетата и ширината на гуглите достига до 2,5 м, поради което чувството, че човек е попаднал в чудния свят на Алиса, е съвсем реално. Неповторимите форми и цветове допълват усещането за приказност. Проходите между някои от тях са толкова тесни, че може да опитате да се проврете помежду им и да ги прегърнете за спомен, което всевиждащото око на фотоапарата няма да пропусне да запамети.

Особено ми хареса сравнението със света на Алиса - наистина мястото е странно и шантаво, но напълно истинско. Поне такова изглежда.

На тръгване се зачетох в табелата и взех да се чудя - Как е най-добре да се преведе името на тоя природен феномен, на английски, да речем. "Че как, то е лесно това, отсече една приятелка - stoned mushrooms!!!" Хареса ми, отговаря по дух и настоение на мястото, носи и намек за някаква психиделичност ... а и бързо ще набере скорост в гугъл и току-виж Кърджалийско станало център на туризма. На гъбения туризъм, естествено.