Приказка за пътя

... И аз искам да видя
Накъде върви светът
Затова си запретнах двата коловоза
И тръгнах на път

Мога да седна и надълго да ви разказвам какво има, като се тръгне от Трабзон за Карс. През Ерзурум.

Мога и да не го направя.

Вместо това ще ви разкажа моята приказка за един красив път. Един от най-красивите, на които съм била. Защото пътищата имат характер - някои се водят леко, други все те дърпат назад, някои са гладки и леки, други - чепати като телена четка. Този път беше като красива жена - дори и когато не е на кеф, пак не можеш да му отречеш хубостта.

Моят път не е така известен, като оня на Керуак, на Пеньо Пенев или даже на Уили Нелсън или Пърсиг. Но не мога да си изкривя душата, че макар и скромен, моят се държеше като един същински СтефанЦаневски път и все имаше мнение. Даже беше диалогичен. В смисъл, че ние решавахме, че ще кривнем от него, но той бързо ни вкарваше обратно в пътя и ни повеждаше накъдето трябва. Та така ...

Вървя що вървя, и пътя отъня
Стигна до една планина.

Оказа се не планина, като планина, а първото от многото калета, които щяхме да видим. Но понеже беше първото - тръгнахме да го покоряваме. И с късмета на начинаещия, се оказа, че сме нацелили едно от най-непристъпните - т.нар. Козя крепост край Гюмюшхане, до която се стига по скрити в скалите кози пътеки. Е, нашият път вървя известно време нагоре все пак, покрай една стръмна урва, после стигна до някъде, и както в приказката, се случи следното:

(Пътят) спря ...и проговори
"Не мога нагоре
Тук е края на всички пътища
Нагоре е безпътица"

И свърши. Ето така:

Та след като пътят реши да спре, и ние спряхме. Аз не съм по козите пътеки, колкото и да са измамно леки. Спряхме, направихме някой и друг кадър на панорамата ...

...и тръгнахме надолу.

Но се оказа, че пътят е коварен и ни готви нова изненада, като лека - полека надига глава и почва да ни издига, нагоре и нагоре, докато се стигне - уж по равното, до тази височина:

Но странно, пътят се носеше из едно богато плато, чак да не повярваш, че толкова нависоко може да има земеделие. Докъдето ти поглед стига, се виждаха едни златни поля, а сред тях царствено се беше проснал нашият път:

Не път, ами ориенталска красавица - ленива, отпусната, жежка. Някоя, дето не обича да я притесняват, та заради това само ние се бяхме осмелили да й разваляме рахата.

И както се носехме из това странно място, изведнъж
шосето заподскача по каменисти баири
Не пее, обаче,
а пее и свири:

Горещата красавица сложи пустинно було. Плодородното плато изчезна и на негово място дойдоха каменисти баири, само тук-там прорязвани от зеленото на някоя река. Но пък има ли реки, има и селца, паланки и какво ли още не.

Но този път беше много своенравен. А и вече се умори. Щом слънцето взе да залязва, пътят се възгордя.

Аз съм най-главният път
По мене се движи светът.
Да казва кой каквото ще
Други пътища няма въобще.

Е, може и да е самохвално, но трябваше да му признаем, че е уникален! Или може би не е съвсем уникален, сякаш в Аризона имаше нещо такова, а? Така че, моля-моля, драги мой, не си навирвай носа, все пак си просто път и работата ти е тази вечер да ни доведеш до Карс, нали?

Има много големи пътища, зная,
Но всички започват и свършват със мен
Но всички започват и свършват със мен.

Защото без мен, без теб, какво са тия пътища - асфалтови линии без смисъл.
На добър път!

Странджански импресии - част 5 - Индипасха

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

И накрая - най-интересното за нас - Индипасха.

Мястото е едно от свещените места на Странджа - там се ходи за изцеление, като най-добре е това да стане 5 дни след Великдена.

След доста напрегнато пътуване и пешеходен преход нагоре по разкалян глинест път, стигнаме до стръмна пътека, водеща до дола, в който се намира скалата с изворчето. Пътеката е необезопасена, хлъзгава и слизането е доста напрегнато. Но пък стигнеш ли до долу, забравяш всичко. От скалата по необясним начин извира лековитата вода и се събира в малко езерце.

Цялата местност е осеяна с парчета от дрехи, вързани по дърветата, по висящите като лиани от скалата бръшляни:

 

За моя голямо съжаление, родната простотия беше оставила своя отпечатък на това място. Странджа е една много чиста планина, в която на места забравяш, че живееш в модерна епоха - няма отпадъци, няма обхват на джиесемите... Обаче точно там, където се ходи за да намериш утеха или лек, намираш и празни кутии от вафли, опаковки от храна, празни шишета от вода. Та се хванахме с другата госпожа - планинарка и направихме оборка на района. После изгорихме боклука и покрихме пепелта с камъчета от реката. Накрая тя каза - Сигурно затова ние пък е трябвало да дойдем. Знам ли и аз. Така или иначе в залисията не се оплакнах на извора.

Толкова от мен за Странджа - дълго стана, чак аз си омръзнах.
Ако решите да тръгнете нататък, може да го направите още идната седмица - на 16 май е празника на зелениката в с. Бръшлян. Има какво да се види!

Странджански импресии - част 4 - Мишкова нива

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

Пътят обратно от Скалата на Котката до граничния портал ни се видя лек и приятен, но след няколо километра с колите отново се озовахме пред ограда и представител на Гранична полиция с ключ. Последва ново преброяване и преход до Мишкова нива.

За тази местност ни разказаха следното:

Светилището Мишкова нива е част голям комплекс, който се намира на около 3 - 3.5 км югозападно от Малко Търново, на левия бряг на Делийска река в непосредствена близост до държавната граница с Република Турция. Състои се от крепост на върха Голямото градище, рудници в подножието му, могилен некропол, укрепена крайградска вила от римската епоха, както и от т. нар. Голяма могила. Комплексът е известен още от началото на 20 век и първоначално е съобщаван като светилище на Аполон, заради надписите, пренесени от обекта в града.

 Голямото градище е най-високият връх в Българска Странджа - 710 м надморска височина. Името му идва от крепостта на върха, която е служила за убежище, наблюдателница и охрана на региона до и през римския период, но е разбита от иманяри през последната четвърт на 20 в. Крепостната стена е изградена от различни по размер и форма ломени камъни, плътно подредени без спойка. Дебелината на стената е около 1.20-1.30 м. На места в нея се забелязват парчета от тухли и металургична шлака. Ограденото от крепостната стена пространство е с диаметър около 100 м. Вътре се откриват слаби останки от помещения.

 На около 30 м. югозападно от най-високата точка на върха в грунтовата скала са запазени скални изсичания. Следите от скални изсичания на върха във формата на ями подсказват, че през един много ранен период, вероятно през 2 - началото на 1 хил. пр. Хр., на това място е функционирало скално светилище, което започнало да функционира и като крепост през по-късни периоди. Устоял през хилядолетията, обектът не е проучван археологически.

Могилният некропол в местността Мишкова нива е увенчан от т. нар. Голямата могила, която в периода 1981-1983 г. е частично проучена. В южната част на Голямата могила се издига монументален градеж с външен диаметър 25 м. Външният кръг е изграден от 3 реда блокове от бял местен мрамор с външно и вътрешно лице. Блоковете, които са оформяли последния трети ред на заграждението, са с прецизно, дъговидно изсечена горна повърхност.

Височината на това заграждение е 1.80 м. В южната част на кръга е входът към куполната гробница, състояща се от покрит дромос (коридор) и кръгла камера, чиято горна част е завършвала с купол. Входът е бил увенчан с фронтон, украсен с щит, копие и две разтворени длани. Градежът е от добре издялани мраморни блокове, захванати със скоби. Подът на дромоса и на камерата са покрити с каменна настилка.

 

При западната стена на дромоса е открито правоъгълно помещение, което е изградено с ломени гранитни камъни - техника, различна от тази на гробницата. От вътрешната страна стените са измазани с хоросанова замазка. Неговото предназначение не е изяснено. Наблюденията на страничната стена на дромоса показват, че там е имало два блока, които вероятно били изваждани, за да може да се влезе в помещението и отново били поставяни на мястото им. Изглежда, че те са от по-стара сграда, изградена от същия материал като вътрешния кръг - ломени гранитни камъни. Този вътрешен кръг огражда големи гранитни плочи - останки на силно разрушен долмен - и се затваря в североизточния външен ъгъл на дромоса на по-късно построената куполна постройка.

 Пред добре запазения вход на външния мраморен кръг е разкрита площадка от мраморни блокове с големи мраморни корита. На няколко метра западно от тях се намира малко каменно струпване, в което, според устната информация, се е виждал водопровод, водещ към Голямото градище. От площадката в южна и югоизточна посока, надолу по хоризонталата на склона, личи древният път към светилището.

От този сложен обект, в който са открити съвсем малко археологически материали от 2-3 в., произхождат, според гражданите на Малко Търново, мраморни жертвеници на Аполон Аулариос с надписи, надпис с посвещение на Херакъл и оброчни плочки с изображения на тракийския конник, съхранявани в музея на града. Един от надписите показва, че светилището е свързано с рударско-металургичния център и с укрепената римска крайградска вила (имение), тъй като текстът представлява посвещение от управителя на железните рудници.

Култовото съоръжение в Мишкова нива е хилядолетен топос на вяра, който еволюира от мегалитен паметник (долмен) с ограда (крепида) към свещено пространство (теменос). Тази трансформация вероятно е станала в началото на интензивното разработване на рудниците. До този момент долменът изглежда е използван като място за почитане на митичен прародител в околния некропол. За това говори правоъгълното помещение, прилепено към западната стена на дромоса. През по-късен период останките от долмена, превърнат в място за прослава на обожествения прародител-херой (хероон), и крепидата му са вписани в свещено оградено пространство (теменос), в което е почитан бог Аполон.

Най-вероятно територията между останките от долмена със землената могила над него с крепидата му и с мраморния кръг е свещен парцел, в който са поставяни вотивните дарове и надписите, а правоъгълното помещение е служело за съхраняване на съкровищата на хероя-прародител. Във времето, когато районът преживява икономически разцвет, към входа на теменоса е добавена разкошната куполна постройка от мрамор, която може да е и реална гробница на местен аристократ, но и нов хероон. Не е ясно кога входът е бил украсен с фронтона - преди или след издигането на куполната постройка. Вероятно в този момент започва да се забранява влизането в пространството между двете каменни крепиди, а даровете се оставят в новопостроените помещения и в старото, което е правоъгълно. Това доказва идейно-религиозната връзка между двата градежа.

 Този тип свещени места - на реални или митични прародители, почитани като херои - са познати отлично в цяла Югоизточна Европа, но този в м. Мишкова нива е най-големият и добре запазен. Те са били организирани около стари гробни съоръжения и около тях се оформял некропол. Обикновено тези херои-прародители са почитани наред с или в свещената територия на светилище на бог.

Животът на култовия комплекс може да се разположи между средата на 2 хил. пр. Хр. до епохата на Късната античност (4-6 в.). При всичките си преустройства, архитектурни и функционални, комплексът остава свидетелство на тракийската орфическа вяра в енергийното безсмъртие и един от най-популярните паметници на древната духовност в Югоизточна Европа.

от тук.

Уморени от ходенето, от впечатленията, се върнахме в Малко Търново, но след доста късния обяд мераците да се правим на Индиана Джоунс пак се обадиха и поехме към местността ПрОпада (ударението е на О-то). Там очаквахме да видим тракийски куполен некропол. 

Децата бяха доста уморени, затова ги оставихме в колата, а по пътеката нагоре тръгнахме само двамата със съпруга ми. Само след наколко метра се пояяват първите цистови гробове - единични, по двойки или в групи по повече. Усещането е доста злокобно. Така или иначе, след 10тина минути децата се обадиха по телефона, че искат да се връщаме и не стигнахме до самата гробница. Остана за другия път. Да си призная, изпитах облекчение, че се махам от това място.

Интересна статия със снимки има тук.

На следващият ден беше най-интересната за мен част от пътуването ни - Индипасха.

Странджански импресии - част 3 - Гробницата на Бастет

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

  

Както стана ясно на всичките ми приятели, за да тръгна нанякъде пеш и без оплаквания, ключовите думи са "тракийски", "камъни" и "кръг". Което значеше, че жива - умряла, ще ходя до Мишкова нива. Преходът до там е пешеходен - около 4 часа, изцяло зад граничните ограждения.

Местността Гадище е известна с това, че там експедиция, изпратена по поръчение на Людмила Живкова и по указания на баба Ванга, е търсила гробницата на египетската богиня Бастет - с глава на котка и тяло на жена. В нета е пълно с какви ли не истории за това място, оставям на тези от вас, които се интересуват, да се разровят сами (например тук, тук, тук или тук) . Аз изпитвам недоверие към разкази, в които се споменават извънземни и съзвездието Алфа. Но не мога да си изкривя душата, че като се загледаш, можеш да водиш котка върху скалата:

А ето как изглеждат пещерата, гората и тълпата:

Докато ентусиазираната група си говориха за книгите на Кръстю Мутафчиев, аз раздадох по един сандвич на децата (пълнозърнест хляб, пушено филе и кашкавал) и се заех да снимам теменужки:

За тези от вас, които намират темата за интересна, препоръчвам този откъс от книгата на Красимира Стоянова - "Ванга – ясновидката". След като го прочетох, се замислих върху един любопитен факт - баба Ванга е пратила племенницата си до скалата в Градище на 5 май. Точно на 5 май, но без да знаем за това, ние се озовахме там. От всичките дни в годината, нацелихме точната дата.

Преди две години, без да сме го планирали или проучвали, отидохме да видим могилата в Старосел точно в деня на зимното слънцестоене и там разбрахме, че това е специален ден за този тракийски храм. Та се чудя, това късмет ли е, интуиция ли е, или имам аз някакви скрити дарби, за които не подозирам. Дали не е време да захвърля престилката и ботушите и да грабна археологическата лопата. Ако не открия Атлантида, поне ще прекопая на мама лозето.

Странджански импресии - част 2 - Малко Търново

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

 Музеят там е един от 100-те национални туристически обекта. Освен това е и безкрайно интересно място. Отдавна не ми се е случвало да се забавлявам в музей (откак бях в Музея на уискито в Единбург, ако трябва да съм точна). Е, Малкотърновският музей си беше попадение!

Ето какво пише за това място в сайта на Природен парк Странджа:

Петте експозиции на Исторически музей Малко Търново са разположени в 3 къщи, типични представители на странджанската възрожденската архитектура. В първата са подредени археологическите паметници, открити през последните десетилетия в обектите около и в града. Иконната живопис е представена в отделна експозиция с образци от местни майстори. Специално място е отделено на Преображенското въстание, а в етнографската сбирка са събрани автентични предмети и облекла за източно-рупската етнографска област, към която се отнася Малкотърновският регион. В Природната сбирка ви очаква вълнуваща среща със странджанската природа - използвайте телефонната кабина, за да “поговорите” с птиците, запишете се в необичаен “езиков курс” и ако не ви е страх, влезте в Тъмната стая, за да усетите странджанската нощна гора. Изненадите не свършват дотук – преживейте ги!

Та именно последната експозиция се оказа страхотна - и за нас, и за децата, които бяха на възраст от 2 до 14 години. Тъмната стая е малка като килер и вътре е тъмно като в рог, но се чуват звуците на насекоми, птици, животни... малките умряха от страх, а големите - от кеф. Играхме си с огромен дървен пъзел - странджанска гора, при който трябва да поставиш дървени плочки с различни животни на местата им - в клоните на дърво, под земята или на високо, в небето. Имаше и торбички с различни билки, които трябва да се разпознаят, а имената са написани на малко скрито листче.

Също толкова забавни неща имаше и в посетителския цнтър на природен парк Странджа - жабешки хор, който можеш да чуеш със слушалки, велоергометър, който ти казва със скоростта на кое животно се движиш, че дори и макети на стъпките и акито на различни животни - пак за разпознаване. Тръгнахме си оттам с книжки за животните на Странджа, така че вече и аз май ще се науча да различавам златка от пор.

В Малко Търново има още един туристически център, в който трябва един ден по-рано да заявиш желанието си да посетиш онези забележителности, които се намират зад граничните заграждения. Такава беше дестинацията за следващия ден.

Странджански импресии - част 1 - Бръшлян

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

За мен Странджа е непознато място. След 4 дни, прекарани в обикаляне, разбрах, че ще се върна пак. Пускам някои снимки от кратката ни почивка и съм сигурна, че и вие ще изпитате подобни емоции от това красиво, необичайно и загадъчно кътче на България.

Изходен пункт, "база" на компанията, беше къщата на леля Сийка Янкова в с. Бръшлян. Там всеки може да се почувства като у дома си. Освен, че мястото предлага доста удобства, домакинята се оказа начетена жена, която ни разказа интересни неща за селото и за тоя край.

Местните жители се гордеят с църквата си "Св. Димитър", която е от 17 в. и е паметник на културата. Тя е изградена на мястото на древно тракийско светилище. В момента църквата едействаща - за съжаление нямат свещеник. Към нея има и килийно училище, което може да се посети.

В околностите на селото има няколко параклисчета. Ние се опитахме да стигнем до най-близкото - Св. Пантелеймон, което е само на 1 км., но липсата на маркировка се оказа сериозен проблем и се позагубихме. Остана ни само приятната разходка из гората:

На следващия ден все пак стигнахме до една от "аязмите" - извор, край който е вдигнат параклис на Света Петка, почитана като лечителка:

Особено ценена тук не е лековитата вода, а целебната кал - изворчето се намира на около 50 метра по-нагоре. За нея се знае, че лекува кожни заболявания:

На дряново дърво срещу извора всеки, който иска да се избави от болестта си, връзва нещо от дрехата си.

След като запалихме свещичка в параклиса на Света Петка, напръскахме децата с вода от аязмото и ги мацнахме с малко кал - за всеки случай, и след като аз покапах с восък най-новия си официален анцуг, поехме по пътя за село Стоилово, край което има красив водопад:

До водопада има заслон с огнище - там може да се хапне на въздух. Ние само се разходихме и поехме към следващата спирка от пътуването - Малко Търново.