Едно пътуване към Карс

Както Трабзон често пъти е спирка към ходенето до Сумела, така и Карс е мястото, където туристите отсядат за ден, за да посетят древната арменска столица Ани. И въпреки известността, която градът придоби покрай едноименния роман, самият той рядко е основната цел на пътувания - твърде отдалечен е от всичко друго.

Когато става дума за Карс, човек е склонен неусетно да влезе в тона на Орхан Памук и да даде меланхолично-интелектуална насока на разказа си... Признавам си, изкушавам се да почна с описание на тежките зими, носталгията по дома, руската архитектура и заточените интелектуалци.

 

Добре, архитуктурата е факт, но го нямаше настроението от черно-белите филми, в които действието се развива на перона на някоя гара, сред проливен дъжд. Градът ни посрещна жив, шумен, че чак хаотичен.

Първото впечатление беше за безпорядък. За първи път влизаме в населено място в Турция, където да липсва табелата, обозначаваща името, броят на населението и надморската височина. Вместо обичайния ред, се врязахме в нещо като циганска махала, в която всеки претендираше за предимство на пътя, а джипиесът май беше единственият човек, който имаше идея накъде отива. След няколко минути Карският "Факултето" отстъпи място на прави улици от руски тип, застроени с добре познати сгради - поостарели, поолющени, ама съвсем нашенски. Е, естествено, имаше си и особеност. В целия градски център нямаше нито един знак за движение - ни стоп, ни дявол. Затова пък на всяко кръстовище имаше светофари. Които не работеха !!! Така че трафикът се подчиняваше на някакви неписани закони на джунглата, но ако докато стискаш очите горещо се молиш на Аллах, все някак излизаш жив и здрав от калабалъка.

Привечер е. Намерихме лесно хотел и докато се настанявахме, силен топовен изстрел ме накара да подскоча половин метър от пода. "Рамазан, мадам", захили се момъкът на рецепцията. Това ли било, най-сетне стоплям аз - за това вече няколко дена привечер гърмят тия ми ти топове, като опълченци се чувстваме, ама и ние не знаем на чия страна сме! Зер - насред Анадола политическа коректност ли да проявяваш, към историческата правда ли да се придържаш? Както и да е.

Та момъкът се оказа голям зевзек. Препоръча ни ресторант. Попита ще желаем ли да ни насочи към други забавления след вечерята. "Че какви забавления може да ни предложите?", попита Й.,  а сарказмът си беше явен. "О, господине, само бар - отговори момъкът - Сега е Рамазан и за съжаление другите варианти отпадат". Е, на такъв въпрос - добър отговор, така че сме квит и излизаме.

Навън е меко, почти топло. Естествено, няма и помен от метрите сняг, за които пише в литературата. Но тия книги и местните явно са ги чели и почти всички са я с плетен елек, я с вълнена жилетка. Средата на август е и човек никога не знае.

Сядаме в красиво кафе - "Антик", което има толкова парижки дух, че почвам да ровя за апарата. "Я стига", отсича Й. - "хората са седнали да изпият по един чай, ти ще ги щракаш. Айде недей!"  Примирявам се, прав е и оставям фотографските мераци, за да се наслаждавам на чая, профитерола и на обслужването. Гарсонът дори ми даде огънче за цигарата!!! Дори не ме погледна с погледа-запазен-за-презрените-пушачки! Колкото и невероятно да звучи, в това затънтено място се натъкнах на тактично и мило кавалерско отношение, проявено къде по-явно, къде съвсем деликатно... Като от страна на възрастния собственик на хотела, който цяла вечер отваря и затваря вратата на лобито - "Студено ли ви е , мадам? Топло ли ви е, мадам?" Абе човече, мадам е корава...ей сега ще си провери тука пощите, че в стаята сигнала е слаб, и си ляга, не я мисли.

На сутринта същият господин ни посрещна за закуска и понеже мадам е неустоимо очарователна, тръгна да ни прави и лично поднася чай. О, мадам иска масло - веднага се хваща пакетчето и се отваря, за да не се напряга мадам. Желаете  хляб ? Носи се веднага..."Тоя тука, като го гледам, още малко ще ти намаже и филията и ще я изяде даже вместо тебе!" - почва да недоволства Й, защото ревнува от джентълменските прояви на карския кавалер. На мен пък ми е хубаво, чувствам се реабилитирана след преживяванията си по черноморието.

В пътеводителите градът се характеризира с няколко основни символа: като гъските, от които се приготвят доста местни специалитети:

... сиренето:

... и Крепостта на Карс (т.е. поредното кале):

от което се разкрива гледка към града. Не ви ли прилича малко на Стара Загора, снимана от Аязмото ;)

Ние нямахме време да ядем гъсешки яхнии. Чакаше ни и много път, при това в 40 градусови жеги, затова не се решихме да си купим за вкъщи от прочутото сирене. Но на калето се качихме :)  

В пътеводителите често може да се прочете, че Карс е лъв, а Ани - неговата грива. Хареса ми тоя лъв, въпреки че беше пооскубан и позастарял. Но макар и хаотичен, занемарен и шумен, градът създава усещането за аристократизъм и топлота едновременно - като нашият хотелиер с плетената жилетка и класическото кавалерство. Град, в който искаш да живееш и да се връщаш.

Приказка за пътя

... И аз искам да видя
Накъде върви светът
Затова си запретнах двата коловоза
И тръгнах на път

Мога да седна и надълго да ви разказвам какво има, като се тръгне от Трабзон за Карс. През Ерзурум.

Мога и да не го направя.

Вместо това ще ви разкажа моята приказка за един красив път. Един от най-красивите, на които съм била. Защото пътищата имат характер - някои се водят леко, други все те дърпат назад, някои са гладки и леки, други - чепати като телена четка. Този път беше като красива жена - дори и когато не е на кеф, пак не можеш да му отречеш хубостта.

Моят път не е така известен, като оня на Керуак, на Пеньо Пенев или даже на Уили Нелсън или Пърсиг. Но не мога да си изкривя душата, че макар и скромен, моят се държеше като един същински СтефанЦаневски път и все имаше мнение. Даже беше диалогичен. В смисъл, че ние решавахме, че ще кривнем от него, но той бързо ни вкарваше обратно в пътя и ни повеждаше накъдето трябва. Та така ...

Вървя що вървя, и пътя отъня
Стигна до една планина.

Оказа се не планина, като планина, а първото от многото калета, които щяхме да видим. Но понеже беше първото - тръгнахме да го покоряваме. И с късмета на начинаещия, се оказа, че сме нацелили едно от най-непристъпните - т.нар. Козя крепост край Гюмюшхане, до която се стига по скрити в скалите кози пътеки. Е, нашият път вървя известно време нагоре все пак, покрай една стръмна урва, после стигна до някъде, и както в приказката, се случи следното:

(Пътят) спря ...и проговори
"Не мога нагоре
Тук е края на всички пътища
Нагоре е безпътица"

И свърши. Ето така:

Та след като пътят реши да спре, и ние спряхме. Аз не съм по козите пътеки, колкото и да са измамно леки. Спряхме, направихме някой и друг кадър на панорамата ...

...и тръгнахме надолу.

Но се оказа, че пътят е коварен и ни готви нова изненада, като лека - полека надига глава и почва да ни издига, нагоре и нагоре, докато се стигне - уж по равното, до тази височина:

Но странно, пътят се носеше из едно богато плато, чак да не повярваш, че толкова нависоко може да има земеделие. Докъдето ти поглед стига, се виждаха едни златни поля, а сред тях царствено се беше проснал нашият път:

Не път, ами ориенталска красавица - ленива, отпусната, жежка. Някоя, дето не обича да я притесняват, та заради това само ние се бяхме осмелили да й разваляме рахата.

И както се носехме из това странно място, изведнъж
шосето заподскача по каменисти баири
Не пее, обаче,
а пее и свири:

Горещата красавица сложи пустинно було. Плодородното плато изчезна и на негово място дойдоха каменисти баири, само тук-там прорязвани от зеленото на някоя река. Но пък има ли реки, има и селца, паланки и какво ли още не.

Но този път беше много своенравен. А и вече се умори. Щом слънцето взе да залязва, пътят се възгордя.

Аз съм най-главният път
По мене се движи светът.
Да казва кой каквото ще
Други пътища няма въобще.

Е, може и да е самохвално, но трябваше да му признаем, че е уникален! Или може би не е съвсем уникален, сякаш в Аризона имаше нещо такова, а? Така че, моля-моля, драги мой, не си навирвай носа, все пак си просто път и работата ти е тази вечер да ни доведеш до Карс, нали?

Има много големи пътища, зная,
Но всички започват и свършват със мен
Но всички започват и свършват със мен.

Защото без мен, без теб, какво са тия пътища - асфалтови линии без смисъл.
На добър път!

Странджански импресии - част 5 - Индипасха

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

И накрая - най-интересното за нас - Индипасха.

Мястото е едно от свещените места на Странджа - там се ходи за изцеление, като най-добре е това да стане 5 дни след Великдена.

След доста напрегнато пътуване и пешеходен преход нагоре по разкалян глинест път, стигнаме до стръмна пътека, водеща до дола, в който се намира скалата с изворчето. Пътеката е необезопасена, хлъзгава и слизането е доста напрегнато. Но пък стигнеш ли до долу, забравяш всичко. От скалата по необясним начин извира лековитата вода и се събира в малко езерце.

Цялата местност е осеяна с парчета от дрехи, вързани по дърветата, по висящите като лиани от скалата бръшляни:

 

За моя голямо съжаление, родната простотия беше оставила своя отпечатък на това място. Странджа е една много чиста планина, в която на места забравяш, че живееш в модерна епоха - няма отпадъци, няма обхват на джиесемите... Обаче точно там, където се ходи за да намериш утеха или лек, намираш и празни кутии от вафли, опаковки от храна, празни шишета от вода. Та се хванахме с другата госпожа - планинарка и направихме оборка на района. После изгорихме боклука и покрихме пепелта с камъчета от реката. Накрая тя каза - Сигурно затова ние пък е трябвало да дойдем. Знам ли и аз. Така или иначе в залисията не се оплакнах на извора.

Толкова от мен за Странджа - дълго стана, чак аз си омръзнах.
Ако решите да тръгнете нататък, може да го направите още идната седмица - на 16 май е празника на зелениката в с. Бръшлян. Има какво да се види!

Странджански импресии - част 4 - Мишкова нива

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

Пътят обратно от Скалата на Котката до граничния портал ни се видя лек и приятен, но след няколо километра с колите отново се озовахме пред ограда и представител на Гранична полиция с ключ. Последва ново преброяване и преход до Мишкова нива.

За тази местност ни разказаха следното:

Светилището Мишкова нива е част голям комплекс, който се намира на около 3 - 3.5 км югозападно от Малко Търново, на левия бряг на Делийска река в непосредствена близост до държавната граница с Република Турция. Състои се от крепост на върха Голямото градище, рудници в подножието му, могилен некропол, укрепена крайградска вила от римската епоха, както и от т. нар. Голяма могила. Комплексът е известен още от началото на 20 век и първоначално е съобщаван като светилище на Аполон, заради надписите, пренесени от обекта в града.

 Голямото градище е най-високият връх в Българска Странджа - 710 м надморска височина. Името му идва от крепостта на върха, която е служила за убежище, наблюдателница и охрана на региона до и през римския период, но е разбита от иманяри през последната четвърт на 20 в. Крепостната стена е изградена от различни по размер и форма ломени камъни, плътно подредени без спойка. Дебелината на стената е около 1.20-1.30 м. На места в нея се забелязват парчета от тухли и металургична шлака. Ограденото от крепостната стена пространство е с диаметър около 100 м. Вътре се откриват слаби останки от помещения.

 На около 30 м. югозападно от най-високата точка на върха в грунтовата скала са запазени скални изсичания. Следите от скални изсичания на върха във формата на ями подсказват, че през един много ранен период, вероятно през 2 - началото на 1 хил. пр. Хр., на това място е функционирало скално светилище, което започнало да функционира и като крепост през по-късни периоди. Устоял през хилядолетията, обектът не е проучван археологически.

Могилният некропол в местността Мишкова нива е увенчан от т. нар. Голямата могила, която в периода 1981-1983 г. е частично проучена. В южната част на Голямата могила се издига монументален градеж с външен диаметър 25 м. Външният кръг е изграден от 3 реда блокове от бял местен мрамор с външно и вътрешно лице. Блоковете, които са оформяли последния трети ред на заграждението, са с прецизно, дъговидно изсечена горна повърхност.

Височината на това заграждение е 1.80 м. В южната част на кръга е входът към куполната гробница, състояща се от покрит дромос (коридор) и кръгла камера, чиято горна част е завършвала с купол. Входът е бил увенчан с фронтон, украсен с щит, копие и две разтворени длани. Градежът е от добре издялани мраморни блокове, захванати със скоби. Подът на дромоса и на камерата са покрити с каменна настилка.

 

При западната стена на дромоса е открито правоъгълно помещение, което е изградено с ломени гранитни камъни - техника, различна от тази на гробницата. От вътрешната страна стените са измазани с хоросанова замазка. Неговото предназначение не е изяснено. Наблюденията на страничната стена на дромоса показват, че там е имало два блока, които вероятно били изваждани, за да може да се влезе в помещението и отново били поставяни на мястото им. Изглежда, че те са от по-стара сграда, изградена от същия материал като вътрешния кръг - ломени гранитни камъни. Този вътрешен кръг огражда големи гранитни плочи - останки на силно разрушен долмен - и се затваря в североизточния външен ъгъл на дромоса на по-късно построената куполна постройка.

 Пред добре запазения вход на външния мраморен кръг е разкрита площадка от мраморни блокове с големи мраморни корита. На няколко метра западно от тях се намира малко каменно струпване, в което, според устната информация, се е виждал водопровод, водещ към Голямото градище. От площадката в южна и югоизточна посока, надолу по хоризонталата на склона, личи древният път към светилището.

От този сложен обект, в който са открити съвсем малко археологически материали от 2-3 в., произхождат, според гражданите на Малко Търново, мраморни жертвеници на Аполон Аулариос с надписи, надпис с посвещение на Херакъл и оброчни плочки с изображения на тракийския конник, съхранявани в музея на града. Един от надписите показва, че светилището е свързано с рударско-металургичния център и с укрепената римска крайградска вила (имение), тъй като текстът представлява посвещение от управителя на железните рудници.

Култовото съоръжение в Мишкова нива е хилядолетен топос на вяра, който еволюира от мегалитен паметник (долмен) с ограда (крепида) към свещено пространство (теменос). Тази трансформация вероятно е станала в началото на интензивното разработване на рудниците. До този момент долменът изглежда е използван като място за почитане на митичен прародител в околния некропол. За това говори правоъгълното помещение, прилепено към западната стена на дромоса. През по-късен период останките от долмена, превърнат в място за прослава на обожествения прародител-херой (хероон), и крепидата му са вписани в свещено оградено пространство (теменос), в което е почитан бог Аполон.

Най-вероятно територията между останките от долмена със землената могила над него с крепидата му и с мраморния кръг е свещен парцел, в който са поставяни вотивните дарове и надписите, а правоъгълното помещение е служело за съхраняване на съкровищата на хероя-прародител. Във времето, когато районът преживява икономически разцвет, към входа на теменоса е добавена разкошната куполна постройка от мрамор, която може да е и реална гробница на местен аристократ, но и нов хероон. Не е ясно кога входът е бил украсен с фронтона - преди или след издигането на куполната постройка. Вероятно в този момент започва да се забранява влизането в пространството между двете каменни крепиди, а даровете се оставят в новопостроените помещения и в старото, което е правоъгълно. Това доказва идейно-религиозната връзка между двата градежа.

 Този тип свещени места - на реални или митични прародители, почитани като херои - са познати отлично в цяла Югоизточна Европа, но този в м. Мишкова нива е най-големият и добре запазен. Те са били организирани около стари гробни съоръжения и около тях се оформял некропол. Обикновено тези херои-прародители са почитани наред с или в свещената територия на светилище на бог.

Животът на култовия комплекс може да се разположи между средата на 2 хил. пр. Хр. до епохата на Късната античност (4-6 в.). При всичките си преустройства, архитектурни и функционални, комплексът остава свидетелство на тракийската орфическа вяра в енергийното безсмъртие и един от най-популярните паметници на древната духовност в Югоизточна Европа.

от тук.

Уморени от ходенето, от впечатленията, се върнахме в Малко Търново, но след доста късния обяд мераците да се правим на Индиана Джоунс пак се обадиха и поехме към местността ПрОпада (ударението е на О-то). Там очаквахме да видим тракийски куполен некропол. 

Децата бяха доста уморени, затова ги оставихме в колата, а по пътеката нагоре тръгнахме само двамата със съпруга ми. Само след наколко метра се пояяват първите цистови гробове - единични, по двойки или в групи по повече. Усещането е доста злокобно. Така или иначе, след 10тина минути децата се обадиха по телефона, че искат да се връщаме и не стигнахме до самата гробница. Остана за другия път. Да си призная, изпитах облекчение, че се махам от това място.

Интересна статия със снимки има тук.

На следващият ден беше най-интересната за мен част от пътуването ни - Индипасха.

Странджански импресии - част 3 - Гробницата на Бастет

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

  

Както стана ясно на всичките ми приятели, за да тръгна нанякъде пеш и без оплаквания, ключовите думи са "тракийски", "камъни" и "кръг". Което значеше, че жива - умряла, ще ходя до Мишкова нива. Преходът до там е пешеходен - около 4 часа, изцяло зад граничните ограждения.

Местността Гадище е известна с това, че там експедиция, изпратена по поръчение на Людмила Живкова и по указания на баба Ванга, е търсила гробницата на египетската богиня Бастет - с глава на котка и тяло на жена. В нета е пълно с какви ли не истории за това място, оставям на тези от вас, които се интересуват, да се разровят сами (например тук, тук, тук или тук) . Аз изпитвам недоверие към разкази, в които се споменават извънземни и съзвездието Алфа. Но не мога да си изкривя душата, че като се загледаш, можеш да водиш котка върху скалата:

А ето как изглеждат пещерата, гората и тълпата:

Докато ентусиазираната група си говориха за книгите на Кръстю Мутафчиев, аз раздадох по един сандвич на децата (пълнозърнест хляб, пушено филе и кашкавал) и се заех да снимам теменужки:

За тези от вас, които намират темата за интересна, препоръчвам този откъс от книгата на Красимира Стоянова - "Ванга – ясновидката". След като го прочетох, се замислих върху един любопитен факт - баба Ванга е пратила племенницата си до скалата в Градище на 5 май. Точно на 5 май, но без да знаем за това, ние се озовахме там. От всичките дни в годината, нацелихме точната дата.

Преди две години, без да сме го планирали или проучвали, отидохме да видим могилата в Старосел точно в деня на зимното слънцестоене и там разбрахме, че това е специален ден за този тракийски храм. Та се чудя, това късмет ли е, интуиция ли е, или имам аз някакви скрити дарби, за които не подозирам. Дали не е време да захвърля престилката и ботушите и да грабна археологическата лопата. Ако не открия Атлантида, поне ще прекопая на мама лозето.

Странджански импресии - част 2 - Малко Търново

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

 Музеят там е един от 100-те национални туристически обекта. Освен това е и безкрайно интересно място. Отдавна не ми се е случвало да се забавлявам в музей (откак бях в Музея на уискито в Единбург, ако трябва да съм точна). Е, Малкотърновският музей си беше попадение!

Ето какво пише за това място в сайта на Природен парк Странджа:

Петте експозиции на Исторически музей Малко Търново са разположени в 3 къщи, типични представители на странджанската възрожденската архитектура. В първата са подредени археологическите паметници, открити през последните десетилетия в обектите около и в града. Иконната живопис е представена в отделна експозиция с образци от местни майстори. Специално място е отделено на Преображенското въстание, а в етнографската сбирка са събрани автентични предмети и облекла за източно-рупската етнографска област, към която се отнася Малкотърновският регион. В Природната сбирка ви очаква вълнуваща среща със странджанската природа - използвайте телефонната кабина, за да “поговорите” с птиците, запишете се в необичаен “езиков курс” и ако не ви е страх, влезте в Тъмната стая, за да усетите странджанската нощна гора. Изненадите не свършват дотук – преживейте ги!

Та именно последната експозиция се оказа страхотна - и за нас, и за децата, които бяха на възраст от 2 до 14 години. Тъмната стая е малка като килер и вътре е тъмно като в рог, но се чуват звуците на насекоми, птици, животни... малките умряха от страх, а големите - от кеф. Играхме си с огромен дървен пъзел - странджанска гора, при който трябва да поставиш дървени плочки с различни животни на местата им - в клоните на дърво, под земята или на високо, в небето. Имаше и торбички с различни билки, които трябва да се разпознаят, а имената са написани на малко скрито листче.

Също толкова забавни неща имаше и в посетителския цнтър на природен парк Странджа - жабешки хор, който можеш да чуеш със слушалки, велоергометър, който ти казва със скоростта на кое животно се движиш, че дори и макети на стъпките и акито на различни животни - пак за разпознаване. Тръгнахме си оттам с книжки за животните на Странджа, така че вече и аз май ще се науча да различавам златка от пор.

В Малко Търново има още един туристически център, в който трябва един ден по-рано да заявиш желанието си да посетиш онези забележителности, които се намират зад граничните заграждения. Такава беше дестинацията за следващия ден.

Странджански импресии - част 1 - Бръшлян

(статията е писана на 9 май 2009 год.)

За мен Странджа е непознато място. След 4 дни, прекарани в обикаляне, разбрах, че ще се върна пак. Пускам някои снимки от кратката ни почивка и съм сигурна, че и вие ще изпитате подобни емоции от това красиво, необичайно и загадъчно кътче на България.

Изходен пункт, "база" на компанията, беше къщата на леля Сийка Янкова в с. Бръшлян. Там всеки може да се почувства като у дома си. Освен, че мястото предлага доста удобства, домакинята се оказа начетена жена, която ни разказа интересни неща за селото и за тоя край.

Местните жители се гордеят с църквата си "Св. Димитър", която е от 17 в. и е паметник на културата. Тя е изградена на мястото на древно тракийско светилище. В момента църквата едействаща - за съжаление нямат свещеник. Към нея има и килийно училище, което може да се посети.

В околностите на селото има няколко параклисчета. Ние се опитахме да стигнем до най-близкото - Св. Пантелеймон, което е само на 1 км., но липсата на маркировка се оказа сериозен проблем и се позагубихме. Остана ни само приятната разходка из гората:

На следващия ден все пак стигнахме до една от "аязмите" - извор, край който е вдигнат параклис на Света Петка, почитана като лечителка:

Особено ценена тук не е лековитата вода, а целебната кал - изворчето се намира на около 50 метра по-нагоре. За нея се знае, че лекува кожни заболявания:

На дряново дърво срещу извора всеки, който иска да се избави от болестта си, връзва нещо от дрехата си.

След като запалихме свещичка в параклиса на Света Петка, напръскахме децата с вода от аязмото и ги мацнахме с малко кал - за всеки случай, и след като аз покапах с восък най-новия си официален анцуг, поехме по пътя за село Стоилово, край което има красив водопад:

До водопада има заслон с огнище - там може да се хапне на въздух. Ние само се разходихме и поехме към следващата спирка от пътуването - Малко Търново.