Днес се опитах да отворя блога и получих съобщение, че е изтрит. Нали се сещате, че аз не съм го изтривала!!! За мой ужас и профилът ми в Гугъл беше изтрит, без никакви обяснения, съобщения, известия... След дълга и протяжна проверка на самоличността ми и поне 10 000 потвърждения, накрая с Гугъл се разбрахме, че съм била жертва на хакерска атака, затова трябва да сложа нова парола, която да е поне 20 пъти по-защитена от старата. След което блогът пак се появи във виртуалното пространство, а аз получих ясен знак от съдбата да продължа започнатото. И така ... връщаме се почти година назад, към Анадолското пътешествие, за което така и не разказах до края.
Рано сутринта с Й. тръгваме от Карс към Ани - древната арменска столица, чиито руини са на 30тина километра. Дент се очертава да е нечовешки горещ и затова бързаме ... но колкото и да се стараем, преди 10 сутринта, пред крепостните стени на Ани слънцето вече е в пълният си блясък.
Влизаме през
лъвската порта, пред нас се е ширнало изпържено поле, сред което стоят останките на древен град.
Първите исторически сведения за това място сочат за наличието на Зороастрийски храм на огъня (и още как, мисля си, в тоя пек има си хас на някой да му дойде на ума за друга природна сила), а за Ани се споменава в хроники от 5в сл.н.е. като за силна крепост, притежание на династията Камсаракан.
След завладяването на Армения от арабите през 7 в., страната била разпокъсана на множество дребни владения, които постепенно - към 9 в., успяли да извоюват независимостта си. Сред най-могъщите било кралството на Багратидите, които купили крепостта Ани и околните й имения от Камсараканите и през 971 г. преместили столицата си от Карс в Ани.
Ани се превърнал във важен търговски център - тук се кръстосвали маршрутите на керваните от византия, Персия, Сирия и Централна Азия.
 |
| р. Арпа Чая - от тук е минавал пътят на коприната |
През 11 в. византийците получили владичество над Ани (посредством хитрост и лукавство, вземайки в плен владетеля му Гадик, който отишъл в Константинопол, за да подпише мирен договор). Като останали без крал, жителите на Ани се отстъпили на византийската блокада, а Гидик получил като компенсация и палат в Константинопол, и град Касареа (днешния Кайзери).
През втората половина на 11 в.турски отряди все по-често почнали да навлизат в Армения и във Византийската част на Анадола. Византийската империя все по-трудно се справяла с ударите им и така през 1064 г. голяма селджукска армия обсадила Ани, който се предал след 25 дни и за пореден път сменил владетеля си.
Скоро след това - през 1072 г, турците продали града на кюрдската династия Шададид, които успяли горе-долу да го опазят свой (с малки загуби отвреме-навреме от грузинците), чак до края на 12 в. Но през 1200 г. грузинската кралица Тамара окончателно завладяла Ани и го подарила на фамилията Маргардзели. Под тяхното управление градът почти възтановил стария си блясък. От тогава датират част от църквите, както и кулите на крепостните стени. Въпреки набезите на Монголите, това продължило до 1330 г., когато Ани отново сменил владетеля си - турската династия Кара Койюнлу.
Към края на 14 в. Ани загубил значението си на търговски център - търговските пътища се изместили на юг, населението почнало да го напуска ... Краят на градът дошъл или с преместването на столицата в Йереван, или след голямото земетресение от 1319 г. Кое от двете е по-вярно, все още е спорен въпрос за турските и арменските историци, по който аз нямам желание да вземам страна. Така или иначе, цъфтящият град с десетки църкви, бавно и сигурно се превърнал в руини.
Днес Ани е град на призраци. Град, който е можел да остарее като катедрала, но човешката алчност му е попречила.
Историята на Ани ме омагьоса с пиковете и спадовете си. Днес са останали скелетите на църквите и дворците. Но все пак градът остава завладяващ, само че не с величието, а с тъгата, която буди.
